Само че вече не беше много сигурен в това. Понеже от дълго време не се бе раздвижвал, тялото му изстина, цяла нощ отгоре му се сипа слана. Влагата се беше просмукала до мозъка на костите му.
Макар че вече се развиделяваше, в гората още беше тъмно. Големите листа на дърветата закриваха слънцето като плътна завеса. Колкото му позволяваха да се прокрадне през тях, само толкова просветваше тук-там из гората. Най-големият му съюзник в работата, която трябваше да свърши, беше мракът.
Беше изтегнал дебелото си туловище до стъблото на един бук, избран да му служи като параван. Криеше се под треволяка и храсталаците. Беше един от седмината телохранители на шаха. Никой не можеше да бъде по-смъртоносен от тях. Никой не умееше да се спотайва като тях, да преследва с безкрайно търпение мишената по следите ѝ и щом настъпеше моментът, да се изхвърля като пепелянка и да нанася смъртоносния си удар. Дойде му наум за белега над лявата гръд. Лицето му незабелязано се смръщи. Никого не можаха да направят такъв телохранител като Исмаил — с толкова набито око, толкова бърза ръка и такова каменно сърце. Така например той беше подбран да върви по пътя на телохранителя заедно с още хиляда и четиридесет расови мъже. Изтърпя рамо до рамо с тях изтезанията, глада, жаждата, огъня, предателството, отровата и всичко останало, което може да направи живота непоносим. В края на първата година четиристотин от хиляда и четиридесетте кандидати вече ги нямаше. Някои — защото не понесоха тежкия режим, недоимъците и изтезанията, а други — защото умряха от болестите, които сатаната разпръсна из пустините на Сафевидите. Пред втората година загубите бяха още по-големи. Имаше дори и полудели. Половината от останалите станаха наркомани. Бехнам беше един от тях. Замъглеше ли му се главата от хашиша, той се чувстваше силен, решителен и по-важното от всичко — по-безмилостен. А на него точно това му трябваше. Нощем, когато смъркаше хашиш, някакъв глас започваше да му говори: „Ти, Бехнам, си смъртоносно оръжие!“. А оръжията не трябва да проявяват чувства. И той не жалеше никого. Кажеха ли му: „Убий го!“, той убиваше. Знаеше, че ако не го направи, друг кандидат щеше да клъцне неговото гърло.
Третата година започнаха сто и десетима. Обучението вече беше стигнало дотам, че повече не можеше да се издържа. Лягаха върху нагорещени на огън тухли. Изпращаха ги един по един в пустинята без храна и без вода. Врагове — много. Изпържени от жега дни. Смразяващи от студ нощи. Подвижни пясъци, които поглъщат хората. Отровни змии. Скорпиони колкото длан. И те. Всеки един от тях — враг на другия. Всеки от тях знаеше — за да стане телохранител на шаха, ще трябва да види сметката на съперниците си. С всеки убит кандидат се приближаваха малко по малко към успеха. Трябваше да бъдат бдителни и безмилостни, за да останат живи.
В края на годината от всичките хиляда и четиридесет мъже, с които поеха заедно по този път, оцеляха само четиринадесет. Четиринадесет живи смъртоносни оръжия! Шахът обаче искаше само седмина. Замисълът беше от ясен по-ясен. Още седем щяха да умрат. Бехнам беше твърдо решен да бъде сред живите, а не сред умрелите. Когато му пошепнаха на ухо кой е неговата мишена, не трепна, не отказа. Дори не му мина през ум да каже: „Но той е моят приятел!“. Не искаше да става така, но стана. Щом трябва да бъде така, този, който трябваше да умре, щеше да умре! Знаеше, че и приятелят му мисли като него.
Беше на прицел. Казваше си: „Или той, или аз!“. И двамата вече си пазеха гърба. Забравиха що е сън. Само се преструваха на заспали. Но се усещаха, че не спят. Не отделяха очи един от друг. Дебнеше да го улови в някоя незащитена позиция. „Търпение! — си казваше. — Защо мислиш, че те заровиха цял-целеничък на такова място, където бъкаше от отровни змии, и ти казаха: „Търпение!“? Ето затова! Търпеливо изчакваше момента, когато щеше да убие единствения си приятел. И този момент настъпи. Бехнам въобще не се поколеба да забие камата в сърцето на Акбар. Дори не помисли, че Акбар му е приятел от детските години, че някога си деляха и залъка, и глътката. Не си спомни, че заедно постъпиха в този ад, че останаха приятели и през трите години, прекарани по ръба на смъртта, че той му лекуваше раните, получени по време на обученията. Не се трогна и от свирепия блясък в очите на Акбар, когато замахна с камата си. Нямаше съмнение, че малко да беше позакъснял, той щеше да направи същото. Оставаше му единствено да ускори смъртта на приятеля си. Изтегли камата от гърдите на Акбар, заби я в корема му и разряза червата.