Телохранителят вече беше той! Телохранителят на шах Исмаил!
Един от седмината, които Исмаил изпрати срещу Османската династия.
Славният отличителен белег за това беше ето тук, на гърдите му. Трите дълбоки и дебели бразди, жигосани с нажежен нож над лявата му гръд.
И сега беше изправен пред новата си мишена.
Той щеше да я ликвидира!
„Ами ако се провалиш?“ — му пошепна немощен гласец. Това бе гласът на човешката му същност, която остави навън още преди да влезе в ада на телохранителите. Толкова усилия положи да го изтръгне от себе си и да го захвърли някъде. И беше успял. Той стана един от седемте примера как може човек да бъде превърнат в кръвожаден звяр. Но ето пак, в такива най-неподходящи моменти, гласецът се обаждаше. Бехнам му изръмжа: „Стига! Не разбра ли най-сетне, че за телохранителите на шах Исмаил не съществува такава възможност като „провал“!
Провалът означаваше смърт. Където и да избягаше, където и да се скриеше, ужасната смърт щеше да го проследи и намери. Отмъщението на шаха!
„Нямам ни най-малко намерение да умирам“ — помисли си той. И никога не беше имал! Седмината останали от хиляда и четиридесетте постъпили в ада телохранители бяха обучени на ето това: Другият да умре вместо теб!
И другият щеше да умре!
Бехнам не отделяше очи от хана отсреща. Беше запечатал в мозъка си всяка подробност, всяко движение. Преследваше ги по петите вече от четири дни. Всичко знаеше — как се подреждат колите, на какво разстояние едни от други се движат конниците. Наизуст беше научил кога настъпва времето за смяна на дежурните. Още щом си кажеше: „Ей сега ще пристигнат“, само след пет-шест минути от хамбара зад хана се изнизваше поделението на караула. Някои влизаха вътре, вътрешните излизаха. Пред входната врата на хана оставяха трима. Изправяха се на пост до стената през десет-петнадесет крачки. Имаше охрана дори и на покрива — четирима постови да наблюдават на четири страни.
Днес обаче се случваше нещо странно. От снощи насам ставаха много по-различни отпреди това неща. Някои от тях се вършеха в друг порядък, а не по този, който знаеше наизуст.
„По дяволите!“ — изруга така, както си лежеше. Нощес вече щеше да си е свършил работата. По това време скритият в пазвата му пощенски гълъб щеше да е полетял към шаха с прикрепеното на крака му шифровано съобщение: „Свърших си работата!“ Това означаваше: „Умря! Стрелата на шаха прониза Селим право в душата“!
Имаше обаче нещо, което не можа да си обясни. Както на всяко място, където спираха за почивка, така и сега колите бяха изтеглени в определения порядък до хана, около втората кола охранителите бяха направили с конете преграда. Лостовите бяха разпределени по места, само капитанът влезе в хана заедно с петима охранители, след направената проверка излезе и чак тогава разреши на мишената да слезе от колата. И той, разбира се, както всеки друг път, виждаше единствено безплътния тюл, който се движеше в образувания от охранителите коридор, и островърхите шапки. А в ушите му звънваха безгрижни женски гласове.
Жените в хана, мъжете — по двора и в хамбара. Такъв беше редът.
След като пътниците от втората кола и другите две коли след нея слязоха, гъмжилото от войници се разпръсна. Хората на ханджията започнаха да им носят храна и напитки.
Като се свечери, запалиха факли, свещници, фенери. В четири прозореца на втория етаж едновременно блесна светлина. Голямата стая. Другите прозорци не светеха. Значи и останалите жени бяха в голямата стая. При нея.
Всичко се повтори както през предишната и през по-предишната нощ. Чак докато снощи вечерта жената на ханджията не се появи пред прага на разкривената врата. От мястото, където се криеше, Бехнам не можеше да чува гласовете. Но по размахването на ръцете ѝ той разбра, че тя крещи нещо. Веднага след това видя как от хамбара изскочиха цял куп войници и хукнаха към хана.
Какво ли ставаше?
Всички фибри на обучения да убива Бехнам изтръпнаха. Беше станало нещо и той от това място тук не можеше да го разбере.
„Дяволите да го вземат! Какви ли са ги надробили там?“
Трима войници излязоха от хана, взеха да викат нещо и се втурнаха да тичат презглава в различни посоки — а това например беше едно от странните неща; той знаеше, че капитанът през предните вечери не оставяше вътре други войници, освен дежурящия на пост, сега обаче начело с командира си вътре се бяха струпали цял куп охранители.
„Търсят някого.“