Явно не знаеха къде е, затова викаха на вси страни. И не можеше да чуе какво точно казват. За момент му хрумна налудничава идея. Да стане от скривалището си и да се доближи повече до хана. Да разбере какво става. Но веднага се отказа. Ами нали всички охранители са вдигнати на крак, ако ги доближи, щяха да го хванат, преди да е направил и десет крачки. Това щеше да означава провал. А да бъде уловен за убиеца телохранител беше по-лошо и от смъртта. Голямо черно петно върху името. Никога нямаше да допусне подобно нещо.
В нощния мрак можеше да следи накъде тичат войниците единствено по факлите. Едната от трите тръгнали на три страни факли внезапно спря. Другите две — също. Явно тази, която спря първа, беше открила търсения човек и беше съобщила на другите. Двете факли се върнаха и бързо се понесоха към първата. Под светлината на трите събрани на едно място факли Бехнам успя да различи, че тримата войници говорят нещо с някакъв висок мъж. Не след дълго трите факли заедно се отправиха към хана. Те водеха натам човека, когото намериха.
Кой беше той? Какво се беше случило в хана? Защо водеха този мъж натам? Ами нали той беше дебнал толкова нощи и беше сигурен, че капитанът не пускаше вътре никакъв друг мъж, освен дежурните на пост. Не пускаше да се качат дори хората на ханджията. Оставаше единствено дежурният, сам-самичък, пред пълните с жени стаи. Снощи обаче някакъв човек, издирван под дърво и камък, беше дотичал презглава и беше пуснат вътре без въпроси и разпити. Не бяха минали и пет минути след като той влезе, когато капитанът и струпалите се в къщата войници излязоха. Но високият не беше с тях. Бяха го оставили вътре.
„Странно! Много странно!“ — си каза Бехнам, свит в скривалището си.
За момента просто не можеше да реши как да постъпи.
Нещо се беше случило. Но какво?
Напъваше си мозъка до пръсване, за да открие причината за тази тревога. Но той беше обучен предимно да действа, а не да мисли. И действаше, без да се замисля.
Капитанът беше увеличил броя на обръча от охранители покрай къщата. А останалите войници вместо да отидат, да се сгушат в сламата и да заспят, седяха на групички и си говореха нещо.
Най-накрая се отказа да следва плана, който си беше набелязал. Беше станало нещо и Бехнам трябваше да прояви търпение, докато не разбере какво е то.
Съдбата беше отпуснала още мъничко живот на неговата мишена. Колко? Може би няколко часа, може и два, най-много три дни. Ако на четвъртия ден жертвата видеше зората, тогава за Бехнам вече нямаше да е останал никакъв шанс да изпълни святата си задача.
Сега не можеше да прецени колко време е минало.
Може би две четвъртинки, може би цял час.
Изостри вниманието си, когато се отвори голямата порта на хана.
Отвътре излезе някакъв висок човек. Слаб като върлина. В същия момент капитанът, с двама войници с факли от двете му страни, се втурна към вратата. Високият обясни нещо на командира и си замина.
Ето това беше пък второто странно нещо. До тази нощ никой от кортежа не беше спал в колата си. А погълнатият от мрака дългуч отиде до последната кола и повече не излезе оттам.
Странно, много странно. Османлията вършеше непривични неща.
А най-странното нещо Бехнам изживяваше точно сега. Не се извършваше никаква подготовка за отпътуване. Иначе, преди още да пукне зората, подкарваха конете към колите, прислужниците товареха денковете и багажите и щом слънцето започнеше да изплува над хълма зад хана, охранителите се нареждаха в две редици до втората в редицата кола и чакаха да преминат жените, от които Бехнам виждаше само върха на интересните им високи шапки. Две сутрини се изкатерваше на едно високо дърво, за да прецени дали може да си свърши работата със стрела. Като разбра, че е повече от невъзможно, той се отказа и измисли един достоен за себе си план. Ще изтрещи като гръм от небето, ще блесне като светкавица, смъртта като избухнала в неговата ръка гръмотевица ще прониже целта право в сърцето. А после… За него нямаше после! Щом му кажеха, че той има над лявата гръд белег от кама, Селим щеше да разбере откъде изгрява слънцето! Щеше да изпрати женски дрехи на шаха на шаховете Исмаил шах като залог за унижение. Но щеше да е късно. Освен това по-нататък имаше още шест смъртоносни телохранители, преследващи всеки своята мишена. Султанът на османската държава щеше да понесе още пет удара. Седмият телохранител щеше да му отсече главата, вече пронизан в душата, измъчен от страдания.
Децата щяха да ритат отсечената глава на Селим по улиците на Тебриз. Жените — да плюят по мъртвото му лице. Със своите седем удара седемте телохранители щяха да променят хода на историята. И толкова! Бехнам беше единият от тях.