Единият от тях, но какво ставаше? Защо ли още не бяха започнали приготовленията за пътуването? Дори и конете не бяха впрегнали. Няколко войници се мотаеха съвсем безцелно. Двамина изчезнаха сред дърветата. Разтревожени бяха само ханджията и жена му. Тя начесто влизаше и излизаше от хана, качваше тави, тенджери. И чираците от кухнята носеха димящи казани с чорба за осъмналите в хамбара войници.
Разтърси го внезапно хрумнало предположение: „Няма да тръгват!“.
Дявол да го вземе! Но защо?
За да си изпълни той плана, кортежът трябваше да тръгне на път. Малко преди да потеглят, той щеше да се метне на коня си и да препусне към мястото, където щеше да нанесе удара. Беше пресметнал всичко до най-малката подробност. Смъртта щеше да се стовари върху главата на мишената оттам, откъдето охранителите най-малко очакваха. От въздуха! Когато щяха да минат под Ясъкая, колата щеше да забави ход и Бехнам щеше да скочи върху нея. Докато примигнат с очи, той щеше да си е свършил работата.
Разсмя се ехидно така, както си лежеше върху земята. Но веднага се намръщи. Удари с юмрук по пръстта. Но ето че не тръгваха. „Защо, защо? — сипеше ругатни наум. — Тръгвай бе, щерко Селимова! Не ме карай да чакам повече, за да ти взема душата! Хайде, идвай!“
Изведнъж мъглата, която беше обвила съзнанието му, се проясни: „Болна е!“.
Да, само това беше възможната причина за всички странни неща.
Мишената му се беше разболяла.
И човека, когото намериха и доведоха през нощта, сигурно беше лекарят. А кортежът не тръгваше тъкмо защото момичето беше болно.
Нищо не помръдваше. Само четирима войници се метнаха на конете си и отпрашиха нанякъде. След около три часа се върнаха. През целия ден вратата на хана се отваряше единствено при смяната на караула. И толкоз! Не се мяркаше дори и ханджията с жена си. Бехнам не изпускаше от очи и колата на високия мъж. Там не се забелязваха никакви признаци на живот. По едно време дяволът му разчопли мозъка и той изпадна в недоумение.
„Проспа ли го, Бехнам?“
Закачката на дявола звънна в мозъка му като подигравка.
„Амиии, не!“
„Сигурен ли си? Да не би по някое време да си се унесъл?“
„Абе ти не знаеш ли, че щом някой смъртоносен телохранител се закачи за мишената си, докато не ѝ вземе душата, не знае що е сън?“
„Е защо тогава в онази кола няма никакво движение? — престори се дяволът на ни чул, ни видял. — Къде е оня, високият като върлина мъж?“
Не знаеше. Нямаше го, на. Сигурен беше, че човекът не е излизал от колата си. „Убеден ли си наистина?“ — попита се сам в един момент. Нали можеше да не го е видял през нощта, в този мрак?
Не можеше. Сутрешната чорба не отиде до колата.
Обедът — също.
Четвъртото странно нещо се случи следобед. Тъкмо Бехнам щеше да реши, че след като се е прибрал в колата, човекът е умрял, колата на дългуча се разлюля. Въздъхна с облекчение:
— Слава богу! Идвай най-сетне, излез навън, че да ти видя физиономията на дневна светлина!
Вратата на колата бавно се отвори. Бехнам се наежи до последната фибра на тялото си.
Високият слезе.
От устата на Бехнам се отрони неволно възклицание:
— Ах! Какво е това?
Дори отдалече си личеше колко е красив този мъж.
Лекарят!
Не знаеше защо си го помисли, но реши, че само лекар може да притежава такава красота.
Сетивата му изкрещяха в един глас: „Стани! Вместо да се излежаваш тук, промъкни се колкото може по-близо до онази кола. В нея има нещо лошо. Ще се случи нещо. Стани!“
XVIII
И двамата известно време не намериха думи. Гледаха се един друг мълчаливо.
Не само Сюлейман и Ибрахим, ами и всички останали на верандата онемяха. Изпаднаха в смут и хората на принца, и момчетата от чифлика, и прислужниците. Ферахшад ханъм не знаеше нито какво да си помисли, нито какво трябва да каже. Само убедително повярва, че на Ибрахим му е пораснала дяволска козина. Наследникът на трона на великия Селим хан — принц Сюлейман, седеше и си приказваше най-приятелски с един роб, избухваше в смях. И като че ли това не му стигаше, ами и слушаше съветите на роба.
Ферахшад беше и радостна, и разтревожена, но най-вече — обидена. Не знаеше, че Ибрахим е толкова разбунтуван против орисията си, която го е довела дотук. Какво ѝ имаше на орисията му? „Ако тя не ме беше изпречила на пътя му, кой знае по кои краища щеше да го завлече!“ — заключи в себе си тя. Но дали сега е така?