Мълчанието наруши Сюлейман:
— Паргалъ, я кажи! Щом рожденото ти име е Жюстиниен, ти грък ли си?
Ибрахим не го остави да се смее сам.
— Това също е малко объркано, господарю. Баща ми е италианец, майка ми — гъркиня. Нейният баща е хърватин. Аз се чудя и мая какъв трябва да съм. Ако кажа грък, баща ми ще се разсърди. Той ако каже: „Моят син е италианец!“, майка ми ще се нацупи. Дядо ми пък всичките ги надминава. Само мърмори: „Хърватин е, хърватин!“.
— Добре де! — разсмя се с глас Сюлейман. — Онези, дето са те отвлекли, са свършили добра работа. Вече няма защо да се питаш какъв си. Ето на, станал си накрая османлия. Какво повече искаш?
— Станах, господарю, станах! — замислен промълви Ибрахим. — Станах османлия!
— И езика ни си научил чудесно!
— Научих го. Както имената ми, така и езиците, които научих, са много. Знам гръцки, италиански, хърватски и сръбски. Благодарение на учителите, които господарката нае, започнах да изучавам и персийския. Но там още съм съвсем в началото.
— Добре, добре. Тогава с теб можем да си говорим на тях. Ние също поназнайваме по малко или повече много от тези, които изброи. Плюс това разбираме донякъде грузински, малко арабски и малко руски.
— Това, което чувам, страшно ме зарадва, принце!
— Защо?
Изведнъж лицето на Ибрахим просветна и той изрече на сръбски:
— Ще ви кажа на един от тези езици някои неща, които единствено вашият разум ще може да схване. Така няма да изправим участниците във вашия кортеж един срещу друг в непристойния спор дали да ми изтръгнат езика чак от гръкляна, или да ми отсекат главата.
Сюлейман се обърна към Ферахшад:
— Вие сте голяма щастливка, че притежавате такъв помощник!
Господарката само наведе глава. Доста притеснена, тя успя да промълви:
— Той има и друга дарба, господарю. Заради това го извиках при вас.
— Така ли? И каква е тя?
— Ибрахим е творецът на вдъхновените напеви, заради които нашият принц благоволи да ни удостои с посещение.
Сюлейман реагира така спонтанно, като че ли щеше да скочи на крака. Хората от свитата му видяха това негово движение и понечиха да изхвърчат от диваните, където се бяха разположили най-спокойно. Сюлейман обаче се отказа и остана седнал, но някои вече бяха успели дори да се изправят.
— Какво казахте?
Принцът така и не даде възможност на Ферахшад да му отговори, обърна се към него:
— Ти ли, Ибрахим, създаваш онези божествени мелодии? — попита повече с удивление, отколкото от любопитство. — Истина ли е?
Сви устни.
— Не знам божествени ли са или не, господарю, но ако имате предвид мелодиите, да, аз ги свиря.
— Свириш? С какво?
— Ето с това.
Сюлейман се обърна натам, откъдето долетя гласът.
Кехаята Халил ага стоеше превит в поклон надве с цигулката и лъка — държеше ги в ръце, откакто Ибрахим пристъпи преди него към принца.
— Ела насам, ага! Застани пред мен!
Кехаята тръгна натам, както си беше превит надве. Като стигна до Сюлейман, се захлупи до пода.
— Така, изправи се, изправи се! На това нещо ли свириш, Паргалъ?
Халил ага изпревари всички:
— Няма да повярвате, господарю, ама Ибрааам с този дяволски инструмент…
— Простак такъв!
Откакто пристигнаха, принцът за пръв път повишаваше толкова силно тон.
— Как може да е дяволски инструмент нещо, което гали душата с такива чудесни мелодии?
И пак се обърна към Ибрахим:
— Какво е това?
Ибрахим хвана за тънкия гриф инструмента и му го показа:
— Ние там го наричаме цигулка.
— А другото?
— То е лъкът. Движи се по струните.
В очите на принца грееше подчертан интерес.
— Цигулка и лък.
— Толкова безформено нещо! — обади се от съседната маса един молла. — Човек чак да не повярва, че мелодията, която чухме с нашия принц привечер, е излязла от тази дъска.
Ибрахим не прикри яда си, обърна се и го изгледа. После се обърна пак към принца:
— Този ваш служител да не е главният ви музикант?
Сюлейман се разсмя с глас.
— Хюдаи Челеби е един от нашите учители, които още от детски години ни вкарват в правия път. Много неща сме научили от него. Отдаваме му заслуженото уважение. Той знае всичко. Но ето на, няма човек без недостатъци. Нашият учител си има един недостатък и това е, че се съмнява във всичко. Ако някой каже: Слънцето изгрява сутрин, а залязва вечер, Хюдаи Челеби ще попита: Нима? Ама че заяждане. Лала, това е толкова ясно. За какво ти трябват факти и доказателства? Няма полза да повтаряш, че слънцето изгрява сутрин, а залязва вечер. Той си знае неговото: Нима? Къде му е доказателството? Има ли факти? Ако питаш него, съмнението е основата на напредъка. Ако не изпитваш съмнение, прогрес не може да има. Така казва.