Само след миг Ибрахим щеше да опъне лъка върху струните, но се спря. Така, клекнал, не можеше да свири. Нищо не каза, просто се изправи. Струпаните около басейна безмълвни участници в кортежа веднага се разшумяха. Едва тогава разбра, че се е посрамил, щом принцът си седи, а той стърчи над него прав на крака. Но нямаше друг начин. На колене не може да се свири на цигулка!
— Простете! — обърна се към Сюлейман с толкова висок глас, че да го чуят всички. — Не мога да свиря седнал.
В този момент Сюлейман направи нещо съвсем неочаквано. Натисна се по-силно на ръката, с която се подпираше на пода, и се изправи.
— Тогава не може и да се слуша седнал.
Като видяха, че Сюлейман стана прав, изхвърчаха от постелките си и останалите. Сега всички бяха на крака.
Принцът дойде и се изправи до Ибрахим. Опря ръце в мокрите камъни на басейна. Погледнаха се очи в очи. Видя в погледа на принца безпределно трепетно щастие. А Сюлейман прочете отправената към него признателност. Усмихнаха се. Това беше съкровена, безкористна, непревзета, но топла, приятелска, съучастническа усмивка. Сюлейман вдигна глава към луната.
— Хайде сега. Покажи вълшебството на тази дъска.
Ибрахим отстъпи две крачки назад и застана пред него. Ръката, която държеше лъка, посегна към центъра на цигулката. Отначало се плъзна като вихър върху „ла“-то. След него пръстите на Ибрахим заиграха върху „ре“, „фа диез“, „до“, „сол“, отново „до“ и „ла бемол“, после лъкът настървено се втурна от тази към другата струна.
На верандата цареше безмълвие. Въздействието на цигулката беше много по-мощно от предупреждението на принца. Дори насекомите прекъснаха едновременно подхванатата си стройна песен. Нощните птици нададоха ухо към вихрената мелодия, на която пригласяше ромонът от фонтана при басейна. Всичко живо слушаше Ибрахим.
„Ми“ обходи тишината като същински писък. Изтръгнатият от лъка тон сякаш зовеше за помощ. След него Ибрахим изтегли с лъка три ритмични натиска върху „ла“. Пръстът му натисна „фа диез“, лъкът премина цял от върха към жабката и докато го изтегляше обратно пак към върха, пръстът му завибрира върху „фа диез“, после застина. Вибратото на цигулката се извиси в хлип и плъзна навред.
Сюлейман откъсна поглед от омаята на луната и отправи очи към Ибрахим. В този момент отделните мотиви се преплитаха в игрива благозвучна хармония. Видя връстника си да отмерва такта с десния крак. Изведнъж се стъписа. Неусетно и той самият беше започнал да тактува.
Игривата мелодия като че ли щеше да продължава все така и нататък, но след едно продължително изтегляне лъкът започна да се моли, да стене. Сега всеки се заслушваше в плача на цигулката. Незабелязано Сюлейман се огледа наоколо. Гордите бейове, служителите от чифлика на Касъм бей, господарката му — всички, ама всички стояха като занемели. Ветрецът се беше отказал да шумоли из листата на дърветата. Притиснал буза до цигулката, Ибрахим стоеше неподвижно изправен, със затворени очи, само пръстите му играеха като полудели върху четирите струни. Никой не разбра, че в този момент едно момче, възседнало своя дървен кон, размахва дървения меч срещу врага и препуска от победа към победа.
След три силни, ударни акорда той вдигна лъка нагоре като същински меч. Последното „ла“ увисна във въздуха, после бавно и полека заглъхна в ушите. Остави след себе си неизказана тишина. Звънтеше единствено ромонът на шадравана и падащата от него в басейна вода.
Ибрахим отвори бавно очи. Нямаше ги момчето с дървения меч и дървения кон, нито вълните, които се разбиваха в скалите, нито зелените поля, плъпнали към планините със снежните върхове. Нямаше ги рибарите с техните весели закачки. Цял куп мъже със саръци по главите седяха и го гледаха с втренчени очи. Седяха и мълчаха. Ибрахим ги беше грабнал, отвел нанякъде и оставил там. Не дишаха, не продумваха, не помръдваха.
Дори и Сюлейман.
Ибрахим свали цигулката, свали и лъка.
Все още никой не помръдваше, звук не се чуваше. Сякаш някакъв магьосник беше дошъл да ги хипнотизира.
Не го харесаха!
Тази мисъл проряза съзнанието му само за миг. „Не! — оспори се сам веднага. — Хубаво свирих. И то много хубаво! Вложих всичките си чувства, всичката си страст, всичките мои болки и всички мои мечти!“
Ами ако не го беше харесал?
Какво щеше да прави тогава? Дори за миг не се замисли. В края на краищата, ако спреше да се наслаждава на луната и звездите, ако се намръщеше и речеше: „С това ли ни омагьосва миналата вечер?“, щеше да хвърли в краката му и цигулката си, и лъка.