XIX
Времето сякаш беше спряло. Хатидже не знаеше къде сяда, къде става. Боеше се, че докато настъпи полунощ, сърцето ѝ изведнъж ще спре да бие.
Кой знае за кой ли път през този ден Джевахир ѝ прошепна:
— Имай търпение, султанке!
Погледна я сърдито. „Ела ти да имаш търпение! — си измърмори наум. — Дали поне веднъж си очаквала да прегърнеш своя любим, та да знаеш как се проявява търпение! Бъди търпелива, бъди търпелива! Е, не става!“
Изобщо не им се удаде случай да останат двете насаме — през целия ден наложниците влизаха и излизаха. Затова и не успя да обясни на господарката плана си. Освен това на главите им се лепна и оня с рунтавите мустаци. Капитан Хъдър ага на всеки кръгъл час удряше крак по стълбището, качваше се на втория етаж, разменяше по някоя дума с дежурния и думкаше по вратата.
— Дано султанката да е жива и здрава!
И двете усещаха сърцата им да се качват в гърлото.
— Жива и здрава е, много ви благодарим. Вълшебните отвари на доктора ѝ подействаха добре.
Човекът обаче не се убеждаваше така лесно.
— Моята султанка има ли някакви нареждания към слугата си?
Джевахир поглеждаше какъв знак ѝ прави с ръката си султанката.
— Не, няма!
Командирът просто искал да ѝ чуе гласа, за да бъде сигурен, че султанката е добре.
— Добре съм, капитане, не се тревожи, още утре ще се оправя.
Сега пък идваше ред на другия въпрос:
— Утре дали ще можем да тръгнем на път? Та с подготовката…
Вече и Хатидже не издържаше повече:
— Аллах е велик! Нима може да се познае кога е решил, че няма да бъде рисковано. Току-виж утре сме по-добре от днес. Или по-зле. Откъде да знам!
Чуваха мърморенето на капитана заедно с тропота от стъпките му надолу по стъпалата.
— Аллах бил велик! А какво ще стане с нас? Ще стърчим тук като камъни ли?
Хатидже се размисли, че никого не е очаквала с такова нетърпение. „И кого можех да очаквам? Съпруга си ли, в чиито прегръдки ме хвърлиха насила?“
Напротив, него го чакаше със страх. Сърцето ѝ започваше да бие до пръсване още щом чуеше вратата на конака да се отваря, прислужниците да се разбягват, после — изкачването му по стъпалата, приближаването на стъпките към нейната стая.
„По дяволите! — си каза. — Не искам да се ровя в миналото и да се връщам там. Само че как да се отърся от него, като не мога!“
Това минало беше приковано като окови за краката на Хатидже. Дори когато си представяше, че любимият ѝ се появява на прага и влиза при нея, умът ѝ започваше да се лута сред следите от миналото, съзнанието ѝ се помрачаваше.
И само за да изхвърли от главата си спомените, които го затормозваха, тя попита:
— Ще си изпълниш ли клетвата?
В отчаяния поглед на Джевахир се четеше: „Какво правите?“. А другите наложници се почудиха — че коя беше главната наложница, та да се заклева пред падишахската дъщеря?
Хатидже така и не се усети. Сега тя имаше нужда да се вкопчи в някаква надежда, да се унесе в някаква мечта.
— Виж какво, да не кажеш после, че не си! Ако не си удържиш на думата, не знам какво те чака.
Прегърнала възглавниците, наложницата ѝ ги тупаше с все сила и преди още да ги остави вече издути, тръсна глава:
— Дадена дума, хвърлен камък!
После всичко потъна отново в тишина. Наложниците шушукаха, дрехите на султанката се проветряваха, вързопите се развързваха и завързваха, но тя не виждаше никого, не чуваше нищо. Очите ѝ бяха приковани във вратата. Тази врата щеше да се отвори, пойният Славей щеше да размаха крила и да долети в обятията ѝ.
Представи си, че се прегръщат, тялото ѝ дори се сгърчи от желание. Тя беше като зажадняла за вода земя. Сушата беше похабила духа ѝ, плътта ѝ, сетивата ѝ. Трепетът, който запърха в сърцето ѝ от деня, когато го видя за пръв път, накара скритите в глъбините на пресушената земя семенца да покълнат. Сега всички те започнаха да подават връхчетата си навън, за да засмучат животворната вода.
„Тази работа няма да спре дотук!“ — си каза Хатидже.
Докъде?
„Няма да опре до това — само да прегърна моя Славей.“
Ти да не си полудяла?
„Забрави ли? — изсмя се наум. — Аз съм болната дъщеря на султан Селим. Сега ли откри, че съм луда? Полудях, разбира се. Полудях от любов. Полудях от желание. Полудях от жадуване!“
Щеше да го посрещне с пламтящи като факли устни.
Кой знае как щяха да я изгорят и неговите устни, как щяха да я влудят?