Ако се срамува, ако се притеснява, тя щеше да го поведе. Все пак нали се беше научила какво значи да си с мъж? Мъжът, когото тя беше приела за съпруг, я беше обучил. Вярно, той беше безчувствен, груб, покварен, без никакъв стил и финес, но ето на, Хатидже разбираше кое колко струва. Сега тя щеше да приложи за любимия мъж любовните игри, на които беше научена.
Устата ѝ пресъхна. Бузите ѝ запламтяха.
— Вода! — промълви. — Малко вода!
Джевахир скочи.
— Вие си вършете работата! — нареди тя на другите момичета.
— Моля ви, султанке! — прошепна, докато ѝ подаваше чашата. — Запазете спокойствие. Да се държим както всеки друг ден. И без това капитанът ни подозира.
— Искам го, Джевахир! Искам го!
— Знам. Ще ви го доведа!
— Не съм дете! — изсъска Хатидже. — Като дете ли ме залъгваш? Как? Войниците не дават дори мъжка птица да прехвръкне наоколо. Как смяташ, ако ние не боледувахме, щяха ли да пуснат вътре лекар? Не можем да направим пак същия номер — нали ти го каза? Ти си играеш с мен!
Опасно беше да си шушукат глава до глава. Всички наложници бяха видели колко влюбено се гледат султанката и Фехим Челеби. Малко ум им трябваше в главите, за да се сетят веднага, че си говорят за него. Някоя от тях можеше да изклюкарства, че си приказват тайни работи. Например пред любопитната дъщеря на ханджията. Тя пък щеше да го изтърси на войника, който я задиряше. Шушукането щеше да се разпространи, да се поукраси и да стигне до капитана. А оттам нататък нямаше вече никаква надежда. Дори принцесата да се разболееше наистина, оня с рунтавите мустаци вече нямаше да пусне вътре лекаря.
Джевахир взе чашата, отдалечи се малко от Хатидже. Захвана се да прави нещо. И тихичко, през зъби, рече:
— Ако Хъдър ага не дава мъжка птица да прехвръкне… тогава ще долети женска птица.
Хатидже я погледна с широко отворени от недоумение очи.
— Какво?
— Така де! — продължи тя на висок глас, все едно е захванала някакъв весел разговор. — Видели, че мъжките птици не влизат в кафеза, и пуснали вътре женски. — Сетне се доближи плътно до султанката. — Имайте търпение и чакайте! Ще дойде! Това ваше вълнение ще ни издаде. Ще провали цялата работа.
Не се ядоса на раздразнението в тона на наложницата си. Права беше. Не ѝ оставаше нищо друго, освен да търпи и да ѝ се довери. Женска птица, а? Какво ли крои това момиче в главата си?
Каквото кроеше — да го крои. Каквото щеше да прави, за нея щеше да го направи. Реши, че ще е най-добре да заспи. Само със сън можеше да убие времето. Може би тъкмо докато спеше, вратата щеше да се отвори и пойният Славей щеше да се втурне вътре.
Вратата се отвори. Влезе някакъв великан. Остави отворено. Светлината падаше откъм гърба му, на прага, като кръвожаден звяр от приказките се очертаваше силуетът на мъжа, когото беше приела за съпруг.
Двете свободни години, които прекара Хатидже след онази причинила болестта ѝ злокобна брачна нощ, бяха изтекли. Съпругът ѝ беше дошъл да довърши работата си, прекъсната тогава наполовина.
Гледаше великана на прага, без да помръдне. Сърмените кордони, отличителните знаци по гърдите му изглеждаха в нейните очи като гадни люспи на звяр. Хатидже знаеше, че ѝ се привижда кошмар, но въпреки всичко обърна заровената си във възглавницата глава. За пръв път днес не искаше да се събужда от този стотици, хиляди пъти сънуван кошмар. Защото очакваше, преди да се хвърли в обятията на пойния Славей, да преживее онази нощ отново до най-малките ѝ подробности. И това щеше да бъде за последно. Отсега нататък тя щеше да си припомня единствено прегръдките на Славея. Щеше да започне да изпитва не погнусата от ухапванията и мръснишките докосвания на мъжа с ръцете-паяци, когото бе приела за съпруг, а бъдещите сладостни трепети, пробудени от ласките на своя любим. Щеше да се вкопчи в живота отново. Сега за нея не беше проблем да си припомни за последен път кошмара от втората нощ, която отвори незаличими рани и в душата, и в тялото ѝ. Този път нямаше да се провали в мрака. Защото щеше да се събуди от кошмара, щеше да си тананика една много задушевна песничка, щеше да се подготвя за нощта, за неговото идване, за мига, когато той ще отвори вратата, ще промълви „Хатидже!“ и ще се хвърли в обятията ѝ.
Отново се впусна в глъбините на кошмара. Видя малкото момиче. Свито в ъгъла на стаята, то гледаше ужасено към вратата, откъдето щеше да се появи звярът.
— Какво е това, малко мое птиченце, няма ли да кажеш „Добре дошъл!“ на своя съпруг?
Усети, че при спомена за този глас никак не се ужаси. Ето че се освобождаваше от оковите си, те падаха една по една.