Малкото момиче едва забележимо размърда устни:
— Добре дошъл, ефенди!
— Само толкова ли? — разтърси стаята с ужасния си смях той.
Но момичето пак не се уплаши. А си спомняше Хатидже, че през онази нощ трепереше до мозъка на костите си.
— Ела на светлото, да те видя…
Момичето не помръдна.
— Ела, ела! Не се дърпай! Ха така! Не там, тук!
Момичето отиде с наведена глава.
— Завърти се сега, да те огледам! Завърти се, завърти се!
Момичето се въртеше. Усещаше как дишането му се ускоряваше.
— Раздялата ти се е отразила добре, султанке! Много си пораснала, много си се развила, много си се разхубавила! Като глътка вода! Искендер гори, хубавице моя! Ей сега ще я глътна тази водица!
Като видя изражението на лицето му онази нощ, изпадна в ужас. Същият образ се явяваше в кошмара ѝ. Изкривено от желание, грозно лице. Изхвръкналите от орбитите си кървясали очи и протегнатите към нея ръце като паяци! Сега обаче, когато преживяваше отново тази сцена, ѝ идеше да се разсмее. Защото след малко тя щеше да изтрие веднъж завинаги звяра и на негово място щеше да постави стройния като топола нежен свой Славей.
— Какво, хубавице, страх ли те е?
Страхуваше се.
Още повече се уплаши, когато той я обгърна с ръцете си през талията. После вонящата му уста се залепи до врата ѝ, тя започна да реди молитви отново да припадне, както първата нощ, но този път молбите и воплите ѝ не бяха чути.
И сега си спомняше оня хрип, който избликна от гърлото ѝ, когато ръцете-паяци се залепиха за гърдите ѝ:
— Ахххх… ххх…
— Ахх, я! — сумтеше звярът от кошмара ѝ както тогава. — Аххх викаш, а? И ти гориш от страст. Пламтиш. Само почакай малко. Виж сега Искендер как ще потуши твоя пожар!
Той разкъсваше облеклото ѝ.
— Край на договора! — продължаваше да сумти и да я смуче по врата, по ушите, по гърдите. — Този път и да умреш тук, няма отърване! Преди да си получи своето, Искендер няма да те пусне!
Съпротивата ѝ само го възбуждаше още повече.
— Хайде, тогава ти казваха детето-булка. Ами сега? Ами сега?
В нощта, когато приетият от нея съпруг я питаше „Ами сега?“ тя още нямаше навършени дванадесет.
— Не мога да изтрая повече, Хатидже! Не бягай! Ела, момиче! Дори санджакбеят, твоят татко, да дойде, повече няма да те грабне от ръцете ми. Договорът приключи. Искам си своето.
И не я оставяше. Като планина се стовари отгоре ѝ. Тежестта на звяра я премазваше. Ръцете-паяци я стискаха, разнищваха, разкъсваха, те разтвориха бедрата ѝ на две страни.
— Татко… мамо… Спасете ме!.. — стенеше малкото момиче.
Но те не чуваха това момиче.
— Аааах! — изригна викът на Искендер в ухото ѝ.
— Ах, мамо! — изпищя от ужасна болка малкото момиченце.
— Мамо, я! — пръхтеше и се мяткаше като луд върху нея той. — Мамо викаш, а? Искендер е това, султанке! Усети ли му сладостта! Кажи, усети ли я? Кажи усетих я, хубавице! Не я ли усети?
Болката вътре в малкото момиче нарастваше все повече и повече. Пред очите ѝ причерняваше. После той изведнъж изхриптя, отпусна се върху нея и примря.
Хатидже си спомни, че тогава се зарадва. Помисли, че оня с ръцете-паяци е умрял. И тя се разплака. Не знаеше защо. Беше се разплакала заради това, че приетият от нея съпруг е умрял ли? Или за ограбеното ѝ кристалночисто детство?
Мъжът не беше умрял. Като полежа малко все така неподвижен, току изхърхори:
— Припадна ли? — ухили се насреща ѝ той. — Този път припадна от наслада!
Години наред Хатидже се измъчваше, че тогава не го заплю в лицето:
— Погнусих се!
— Ела тогава! — говореше ѝ той, пак притисната под него. — От страх лежа под мен като камък, но нека! Искендер е това, щях да се почудя, ако не се беше уплашила. Какви горещи жени са се плашили, та ти ли няма да се уплашиш?
Смееше се с глас отгоре ѝ този човек, а гърбицата му подскачаше насам-натам.
— Ще свикнеш! Няма да можеш от един път да се насищаш. Ще викаш: „Още!“. Не се бой! В Искендер има още много сила!
И мъчението отново започваше.
В кошмара си Хатидже видя още веднъж този ужасен миг — разтрепераното от тласъците на пръхтящия отгоре мъж момиче, главата, която непрекъснато се люшкаше под неговото рамо. Приковало безжизнени очи в тавана, малкото момиче плачеше.
Сутринта, докато събираха чаршафите, нахлулите в стаята прислужници шушукаха и се подсмихваха, а тя потъваше вдън земя от срам.
— Оставете ги, вървете си, махайте се! Оставете ме сама!
— Не може! — кикотеха се прислужниците и стискаха под мишница чаршафа. — Трябва да го занесем и да го покажем като доказателство.