Доказателство за какво? За прекършеното ѝ детство ли?
Кой ли щеше да се зарадва при вида на окървавената ѝ душа? Баща ѝ ли? Майка ѝ ли?
Или щеше да послужи като доказателство за проявената от гърбавия звяр мъжка сила над едно ненавършило още дванадесет години дете?
Дойде редът и на последната сцена от кошмара.
Малкото момиче се хвърли на леглото и се задави от плач.
И най-неочаквано в кошмара просветна една съвсем нова, несъществуваща дотогава сцена. В съня се появи Хатидже, в сегашния си вид, в бродираната със златна сърма сива нощница. Пристъпи право към разтърсеното си от плач детство. Започна да гали малкото момиче по косата. И да мълви: „Не плачи вече, единствена моя! Край! Край! Свърши се! Него вече го няма! Но теб те има! Виж се, ето те тук! Ти, това съм аз. Виждаш ли? Хайде, избърши си хубавите очи!“
Бършеше със собствените си ръце сълзите от очите на детето.
— Няма вече мъки! Има те теб, има и… Има го и Славея. Ти ще се влюбиш в него. Ще го боготвориш!
— Султанке!
Беше Джевахир. Хатидже и бездруго спеше като заек, веднага се изправи:
— Какво има? Дойде ли?
— Не — засмя се момичето. — Дойде време да пристъпим към действия.
По-преди още щом се събудеше от кошмара, Хатидже политаше в мрака. А сега моментално отвори очи. И още по-важно — нямаше и помен от оня вихър, който я грабваше, изваждаше я от релси и я повличаше в чернилката.
Огледа се наоколо. Бяха съвсем сами. Не се мяркаше никаква наложница.
— Момичетата?
— Не берете грижа за тях. Докато не се върна, няма да излизат от стаите си.
— Дежурният?
— Ще имаме време да се сменят двама дежурни. И двамата са предупредени.
— Ами рунтавият мустак? Ако Хъдър ага мине на проверка?
Джевахир наведе глава и се закиска.
— Султанке, изобщо и през ум не ми минава, че капитанът ще може да си отърве яката от ръцете на Шерифе и да дойде тук.
— Джевахир!
Момичето се задоволи само да се изкикоти над неподправения яд на господарката.
Шерифе беше една от чернокожите прислужници на Хатидже. Не признаваше нито някакви забрани, нито някакви правила. Не се въздържаше от всякакви грехове. Не я спираха и предупрежденията на момичетата: „Недей, не го прави, някой ден ще те хванат. Не дай боже, ще те замерят с камъни, докато те убият!“ „Какво да правя, като съм хубавица?“, оправдаваше се тя. „Нали Аллах ми е дал това тяло, тази осанка и онази проклетия?“, показваше си тя под кръста и се заливаше от смях. „Какво да правя, аз ако си стоя мирна, тя не стои! Ами ако е грях, щеше ли Аллах да ни я даде, а? Кажете де!“
Момичетата се изчервяваха, засрамваха се, нищо не можеха да ѝ кажат. Но си личеше, че в себе си я оправдаваха. Начело с Джевахир. Единствената разлика между тях беше тази, че Шерифе беше по-смела.
— Ако ни е съдено да предадем богу дух като утрепани с камъни, нека ни замерят! Стига да си дам на онази там каквото ѝ се полага!
Тази нощ в прегръдките на капитана Шерифе щеше да се потруди да даде на „онази проклетия“ каквото ѝ се полагаше.
Джевахир грабна приготвения вързоп и тръгна да излиза:
— Да не забравите! Първо ще тропне на вратата два пъти. Ще почака. Ще тропне още веднъж.
Разбира се, че нямаше да забрави!
На вратата ѝ щеше да има две по-дълги и едно по-кратко потропване, а щом се отвореше, Славеят щеше да възкликне: „Моята Роза!“ — и щеше да кацне на нейните клони.
XX
Ферахшад стоеше като вцепенена. Ибрахим — стъписан. Принцът чакаше отговор.
— Ще ни продадете ли Паргалъ, госпожо?
Да го продаде ли, се питаше Ферахшад? Да продаде него? Как да отговори на сина на падишаха: „Нима човешката душа може да се продава?“
Като се отърси от първоначалното стъписване, Ибрахим първо хвърли крадешком поглед към Ферахшад. Лицето ѝ беше по-бяло и от вар. Гърдите ѝ се издуваха и спадаха като ковашки мех. Плъзна поглед към Сюлейман. Принцът се размърда върху постелката си да покаже, че се дразни от бавенето на отговора. После погледна и към хората от свитата си. Всеки човек, когото Сюлейман вземаше при себе си, за тях се явяваше съперник. Наистина, веднага усетиха, че това момче свирач с навирената глава не може да се сравнява с никого. Без съмнение, като се наситеше на удоволствието си, принцът щеше да го забрави. Този Сюлейман, който обичаше да звънтят ятагани, да се опъват лъкове, да се ходи на лов, нямаше да седне от сутрин до вечер да слуша музика, я!