— Ние обаче няма да постъпим така. Ти само кажи идваш ли или не. Кажи си, а пък аз след това, като се приберем в Сарухан, ще ти обясня защо искам да те купя.
— Музикант ли ще ме правиш?
Физиономията на принца леко се помрачи.
— При нас няма музиканти. — Замълча за миг, взря се в очите на Ибрахим. — Да не би да си сложи на сърце това, че поискахме да ни изсвириш нещо? — Обърна се към свитата си: — Такива са си хората на изкуството. С крехки души. От един поглед, от една дума се вледеняват.
— Не, не съм си го сложил на сърце. Но…
Сюлейман го прекъсна:
— Виж какво ще ти кажа. Отсега нататък ще свириш само за себе си, не за нас. Когато ти душа поиска. Ние няма да те караме: „Хайде, Паргалъ, вземи си онзи инструмент да ни изсвириш нещо“. По което и време да опънеш лъка, ще отворим и нашите души и ще те слушаме отдалече. Както вчера…
Ненадейно Ибрахим изпита странно усещане. Сигурно на това му викат „вкуса на победата“. Беше се опълчил, а могъщият принц отстъпи. Имаше чувството, че е спечелил победа над бъдещия падишах. Първата победа на Александър.
Разумът го предупреди: „Стига толкова! Не отивай по-далече. Не си въобразявай, че си победил принца. Той само ти достави удоволствието да изживееш това усещане. Толкоз!“
Вдигна глава и погледна право в очите на Сюлейман.
— Идваш ли с мен?
Ясно му беше, че отговорът, който щеше да даде, щеше да преобърне целия му живот. При госпожата си щеше да остане просто един роб. Господарят на лозята, на слънчогледите, на царевичните мамули. Дотогава, докогато собственичката им пожелае… Ако тръгне с този младеж, който е негов връстник и носи грамадна шапка… Нямаше представа какво щеше да му се случи, но при всички случаи щеше да е по-добре, отколкото да е господар на лозята.
— Идвам!
Последва нещо съвсем неочаквано. Откъм мястото, където стоеше Халил ага, се изви тихичък писък:
— Хииии!
Всички глави се обърнаха натам.
Мюнире беше. Изпищя неволно, после закри уста с две ръце. Нямаше как да не видят, че цялата ѝ кръв се е качила в лицето, нищо че кожата ѝ беше черна. Гледаше с широко отворени големи очи.
— Какво беше това? — обърна се Сюлейман към Мюнире. — Как да си обясним този писък?
Ибрахим също нямаше обяснение. Халил ага я гледаше с изненада и страх. Ферахшад — също.
Карадут изведнъж скочи. Разбута всички пред себе си, проправи си път и набързо изчезна от погледите им.
Принц Сюлейман отправи очи към Ибрахим.
— По всичко личи, че… — Сега на лицето му грейна закачлива усмивка. — …като си тръгнеш оттук, Паргалъ, ще оставиш едно разбито сърце.
Разсмяха се.
Само госпожата не се разсмя. И само Ибрахим. Въобще не очакваше подобно нещо. Как не се беше сетил? Точно така, забелязваше погледите ѝ, вниманието ѝ, но ги свързваше с подозрението, че е започнала да надушва какво става между него и Ферахшад. Този писък обаче беше нещо съвсем друго. Това беше вопълът на едно сърце.
Халил ага стоеше като изумен. „Уж си отваряш очите на четири, Халил! — назидаваше се той. — Как така не разбра, че това чернокожо момиче се е влюбило в оня щурак? Леле, моя черна черничке, леле, моя черна принцесо…“
— Да приключваме вече с тази работа! — върна се пак на темата принцът. — Времето доста напредна. Път ни чака. Последната дума е твоя, Ферахшад ханъм. Каквото кажеш, това ще стане. Чу го, нали? Паргалъ е съгласен да дойде с нас. А ти? Съгласна ли си да го продадеш?
— Какво говорите, принце?
Стоеше с наведени към земята очи. Боеше се, че ако вдигне глава, всички щяха да разберат каква буря раздира сърцето ѝ.
— Ибрахим не е стока за продаване!
За миг от очите на Сюлейман сякаш изхвръкнаха гневни искри, но тутакси погаснаха.
Ибрахим се разтресе като ударен с куршум. Не знаеше да се радва ли, или да плаче. „Господарко моя! — промълви без глас. — Аз не съм стока за продан! Не съм стока!“
— Дори веднъж не ми е минавало и през ум да го продавам! — продължи Ферахшад.
С всяка дума тя късаше с нокти сърцето си парче по парче и ги запокитваше нанякъде. Болеше я.
— Възприемаме като заповед молбата на нашия господар принца. Ибрахим обаче не е за продаване.
Над басейна сякаш легна мраз.
Ферахшад положи неимоверни усилия да не се издаде как ѝ трепери гласът:
— Ибрахим е подарък за нашия принц от чифлика на Касъм ага!
Ледовете мигновено се разчупиха, скованата от мраз атмосфера се стопли. Сред развеселените шушукания свъсеното лице на Сюлейман се озари от широка усмивка.