— Ако приемете… — промълви Ферахшад — нашия подарък… за нас… ще бъде чест, принце!
Сюлейман се изправи.
— Приемаме го, Ферахшад ханъм! „Госпожата е мъжка жена, с голямо сърце!“ — така ни бяха казали. Нищо не е това! Да проявяваш мъжество е лесно, но героизмът е трудно нещо. Трябвало е за теб да добавят: „Жена герой“. И със златно сърце, и герой. — Обърна се към свитата си: — Е, ние вече да си вървим. Пътника път го чака.
Всеки, пред когото мина, сведе глава и направи поклон пред принца. Когато застана точно пред Ферахшад, той нареди:
— Вие — не! На вас трябва да ви се покланят!
Погледна я право в очите. Тази вечер Ферахшад може би за хиляден път си помисли: „Той го знае! Знае, че си разкъсах сърцето. Знае, че окраде душата ми!“.
С един скок принцът възседна жребеца си. Отново погледна към Ферахшад:
— Имам още една молба към вас, госпожо. На вас поверявам вече Паргалъ. Грижете се добре за него три дни. Имате тук работи за довършване. Тъкмо да ги оправи както трябва. На четвъртия ден ще дойдат да го вземат. — Тъкмо да сръчка коня с пети, Сюлейман се наведе и прошепна: — Заедно с онова чернокожо момиче, прислужницата, която скочи и избяга разплакана, без да поиска позволение от наша милост!
Дръпна юздите и си тръгна.
Ибрахим я чака през цялата нощ. Не дойде.
На разсъмване му се счу някакво шумолене. „Идва! — скочи веднага. — Тази, която ми строши оковите, идва!“
Но не беше тя.
— Ибрахиииим!
Гласът долетя зад прозореца. Стана и отвори кепенците.
В белезникавия сумрак в него бяха вторачени две големи блестящи очи.
— Мюнире! Какво търсиш тук?
— Истина ли е това, което ми каза Халил ага?
— Какво ти е казал? Не знам!
— Той… такова… нашият господар принцът… Той поиска ли и аз да тръгна с теб?
Момичето беше готово всеки момент да припадне от вълнение. Ако ѝ кажеше „да“ — от радост. Ако ѝ кажеше: „Кехаята грешно го е разбрал“ — от мъка. Кимна с глава.
— Така, така е.
Карадут плесна радостно с ръце.
Идеше ѝ да викне от радост: „Не се разделяме, не се разделяме!“ но нищо не каза. Подскочи нагоре. Сетне се обърна с гръб и хукна назад.
— Мюнире — прошепна подире ѝ той, — виж какво, Мюнире…
Момичето изобщо не го чу. И без това не искаше да чуе нищо друго.
Стигаше ѝ това, че заминаваше с него.
През целия ден Ферахшад не се появи. Както всеки друг ден, Ибрахим се претрепа от работа. Тичаше на четири страни, обиколи всички места. Когато залезът обагри в червено простора, той слезе при басейна. Погледна към прозореца на госпожата. Беше затворен.
Тя не се разпореди дори да се сервира трапезата.
Прислужваше ѝ не Мюнире, а друго момиче.
„През нощта ще дойде!“ — успокояваше се Ибрахим. Толкова му се искаше да дойде. Да я грабне в обятията си, да я подлуди от страст, трябваше с цялата си енергия, с цялата си искряща жизненост да ѝ дари нощта на своята признателност. Не дойде и втората нощ.
Не се появи и на следващия ден.
„Утре е денят на нашата раздяла. Тази нощ непременно ще дойде!“ Напразно я чакаше. Не дойде.
Призори вече не се стърпя, стана, преди всички да са се разбудили, отиде при басейна. Прозорецът беше затворен. Кепенците — спуснати. Взе от земята едно малко камъче и го хвърли. Почака, почака, нищо не се случи.
Кепенците не се разтвориха.
Тя му беше сърдита.
— Ферахшад! — шепнешком я призова той. — Аз съм. Никога няма да те забравя. Господарко моя, няма да те забравя…
Обърна се. Тръгна към хамбара. Не можа да види как кепенците се открехнаха и се появи силуетът на жена, която го гледаше.
Тя плачеше.
— На добър час! — изстена без глас Ферахшад. — И аз няма да те забравя! Бъди щастлив!
Следобед хората на принца дойдоха да го вземат. Заедно с цели денкове подаръци, заедно с едно чернокожо момиче и един грамаден мъж.
Госпожата не слезе дори да приеме подаръците на принц Сюлейман.
— Господарката е болна — заяви Халил ага. — Поднася благодарности от все сърце на нашия господар. Накара ме да ви предам следното: „Той ме поставя в неудобно положение. За какво са ми тези?“.
— Вместо двамата души, които ще отведем, господарят изпрати други двама, за да не се разваля порядъкът в чифлика на Касъм бей — отговори му ефрейторът, който командваше взвода.
„Той вече се развали, юнако! — засмя се наум Халил ага. — Развали се вече. Заради едно щуро момче тук вече няма ред и порядък!“