— Ти ли си Паргалъ? — обърна се ефрейторът към застаналия с лъка и цигулката си Ибрахим.
— Да.
— Сложи багажа си в отсамната кола.
— Багажа ли? Ето, това е моят багаж — посочи цигулката си той.
Онзи вдигна рамене.
— Ти яздиш ли на кон?
Ибрахим не се обиди заради подчертаното пренебрежение в тона му. Усещаше, че тази продължителна сцена на раздялата измъчваше Ферахшад и сега тя се давеше в сълзи зад спуснатите кепенци. Вече искаше час по-скоро да се махне оттук.
— Яздя.
— Добре. Давай да те видим, на оня, петнистия кон. Внимавай, вироглав е. Ако не му влезеш под кожата, ще те хвърли от гърба си.
Ибрахим се приближи до сивия кон с големите черни петна. Погали го по шията. Мускулите по корема на животното потръпнаха. Извърна бавно глава и погледна човека, който го галеше. Раздвижи главата си нагоре-надолу.
— Щуро момче?
Ибрахим се обърна. С просълзени очи, почти непосредствено зад гърба му, стоеше Халил ага.
— Върви по живо, по здраво! Ха да те видя! Покажи им хубавичко на онези царедворци колко е умно, колко е силно, колко е смело щурото момче на госпожата.
— Ще им покажа! — тръсна глава Ибрахим.
— Ако някой път съм ти викал и крещял… — Закри с длан устата му. — Прощавай, щуро момче!
— Простено да ти е! Много неща научих от теб. И ти ми прости.
— Прощавам ти, Ибрааам! Хиляди пъти ти прощавам!
Прегърнаха се. Отрониха по една тежка въздишка.
— Не ни забравяй! — прошепна кехаята в ухото му. — Не ни изхвърляй от сърцето си.
На раздяла Ибрахим му каза:
— Грижи се добре за нея!
И вдигна очи към плътно затворения прозорец.
— И ти за нея!
Халил ага посочи Мюнире, която стоеше настрана с вързоп в ръка и ги чакаше.
Прегърнаха се още веднъж.
— Хеей! — викна ефрейторът. — Стига толкова! Хайде, свирачо, качвай се на коня!
Ибрахим погали още веднъж коня по шията и скочи на седлото. Петнистият се изправи на задните си крака и изцвили. С предните започна да рита във въздуха. Войниците, които очакваха музикантът да падне, видяха как Ибрахим умело укротяваше животното. Конят обиколи басейна на галоп. Накрая Ибрахим му опъна юздите и този път петнистият се покори на своя ездач.
„Не ме забравяй, госпожо! — нададе вик душата на Ибрахим. — Клетва давам, аз няма да те забравя!“
Насочи коня към ефрейтора и му каза:
— Хайде! Готов съм! Да тръгваме вече! Да не закъснеем за нашия принц!
XXI
Нищо не се беше случило. „Май предчувствието ти те е излъгало, Бехнам“ — измърмори, докато наблюдаваше колата от скривалището си. Нищо не се беше случило.
Изтекоха часове, откакто промени мястото си. Сега беше по-близо до колата. Същевременно можеше да наблюдава и вратата на хана. Там също цареше спокойствие. В определеното време се появяваха дежурните взводове, сетне всичко потъваше постарому в безмълвие. Не се мяркаше наоколо и оня капитан с рунтавите мустаци. Само веднъж вратата на хана се отвори, навън излезе стройна, висока жена и потъна в сянката на верандата.
Естествено, Бехнам подскочи като хвърлен в бъчва с игли. Бре, дали не е мишената му? Насочи цялото си внимание в жената, която сновеше там надолу-нагоре. Разбира се, от мястото, където се намираше, не можеше да направи нищо. А и не беше сигурен дали това е тя.
„Не е тя! — контрира го разумът. — Ако дъщерята на падишаха излезе извън вратата, така ли безучастни щяха да останат дежурните на пост. А кой знае защо, войниците дори не се заинтересуваха от жената. Може би като излизаше, бяха разменили по някоя приказка — и толкоз! Сигурно са я попитали къде отива.“
Не щеш ли, на прага се появи още едно момиче. Нервите на Бехнам отново се опънаха. Тя ли беше сега? Момичето обаче не излезе навън. Стоеше на вратата, каза нещо на току-що застъпилия на пост дежурен, сетне повика прислужницата, която още сновеше покрай верандата. Момичето кимна с глава и се втурна натам, където трябваше да е хамбарът. Единият от дежурните при вратата я последва по петите, настигна я. Тя се спря и така, на крак, размени няколко думи и с него. После влезе в хамбара. Четири-пет минути по-късно излезе и се върна директно в хана. Вратата се затвори зад нея и всичко наоколо отново замря в предишната тишина.
През това време в колата не се случваше нищичко.
Ханджията и готвачът на кортежа едва-едва бутаха количката с двата казана, в които беше храната за вечеря. Бехнам забеляза, че този път с тях имаше и някаква жена. Не беше дебелата ханджийка. Къртица, днес въобще не си беше подала носа навън от хана. Тази беше жилаво като каиш чернокожо момиче. На вечерното слънце гарвановата ѝ кожа лъщеше като смола. Избухналият весел смях на войниците при появата на ханджията, готвача и чернокожото момиче долетя и до Бехнам.