Да видим сега ще занесат ли вечеря на лекаря?
Отговорът на въпроса му не закъсня. Точно обратно, той щеше да отиде при вечерята.
Ръждясалите оси на колата изскрибуцаха, лекарят отвори вратата и слезе. Пооправи си косата и дрехите, после пъргаво се понесе към хамбара. Тъкмо щеше да влезе, когато на прага се появи чернокожата жена. Каза му нещо. В това Бехнам беше абсолютно сигурен. Точно като минаваше покрай него, тя му каза нещо.
В същия момент след жената се появи и капитанът.
„Слава богу! — рече си Бехнам. — А аз се страхувах да не е умрял. Аз съм този, който ще му вземе живота. Няма защо да умира преди това, не искам да си развалям играта!“
Нещо странно му привлече вниманието. Беше свикнал да вижда винаги лицето на капитана намръщено, а сега дори от мястото си различи гадната му усмивка, разтеглена от ухо до ухо. Хихикаше на пресекулки, докато говореше нещо на жената, после тя се отдалечи с бързи крачки. Капитанът изгледа през рамо отгоре-отгоре лекаря, застинал прав и неподвижен, направи му място да мине. Помисли си: „Сигурно е казал: „Минавай!“ Рунтавият мустак махна с ръка, а зализаният лекар се провря в хамбара.
Чака около три четвърти час. Вече палеха факлите, фенерите. Нахранените войници сега вдигаха по-оживена врява. Отдалече чу как някой запя. Помисли си: „Прилича на нашите мелодии. Наистина, като се замислеше, въобще не можеше да открие някакъв смисъл в тази вражда. Толкова много си приличаха във всяко едно нещо. Вярата им е една и съща, езиците им като на двама различни роднини. Двама кръвни роднини. Османската династия и Сафевидите. Какво бяха правили, какво бяха стрували, та между тях се е проляла толкова кръв. И както изглежда, никога нямаше да спре да се пролива, тази вражда никога няма да свърши.
Бехнам тягостно тръсна рамене. „Не му мисли! — си рече. — Ти не си обучен да мислиш. Убиването не е нещо, за което може да се мисли. Гледай си работата! Остави другите да му мислят!“
По стройния висок силует разбра, че лекарят излиза от хамбара. Притаи се на място. Онзи наближи с бързи крачки, мина покрай него. Отвори вратата на колата и изчезна от погледа.
Проклятие! Пак нищо не се случваше.
Нямаше представа откога дебне. Нощта отдавна преваляше, замлъкнаха дори и щурците. Чуваше единствено стряскащото пърхане с криле на няколко бухала, които така и не можеше да види. „И те са също като мен! Притаени на клона, на който са кацнали, дебнат с четири очи жертвата, на която ще се нахвърлят!“
Само че неговата жертва не се вясваше никъде наоколо.
„Работата остава за утре!“ И то ако кортежът потегли утре на път. В такъв случай той трябваше да се понесе като вихър и да стигне до Ясъкая преди тях. Като пресметна с каква скорост се движеха колите с впрегнатите в тях тромави коне, това никак нямаше да му е трудно.
Хей, какво става?
Вратата на хана ли се открехна?
Бехнам се притаи, както беше залегнал, и наостри сетивата си. Не беше настъпило времето за смяна на караула. Сегашните стражи бяха дошли съвсем наскоро.
Цялото му внимание се насочи към вратата на хана, осветена с факли от две страни. Светлината им обаче се разцепваше точно по средата на вратата.
„На вратата има някой. Внимавай!“ — обади се вътрешният му глас.
Някой излизаше.
Жена!
Висока на ръст жена!
„Тя ли е? — надигна се вик в него и кръвта му закипя. — Дали излиза тя?“
Обърна внимание на стражите. Като я видяха, те застанаха мирно.
Всичките сетива на Бехнам бяха нащрек. Душеше дори във въздуха.
„Коя е тази жена? Мишената ли, която трябва да погубя?“
Трябваше да потисне вълнението си. Веднага! Вълнението беше негов враг. За всяка жена, която видеше, си мислеше, че е тя. Той се подготвяше да се нахвърли на своята жертва, да я разкъса и ако разбереше, че е сгрешил, това щеше да му скъса нервите.
Сега го грозеше точно такава опасност. Защо веднага се вкопчваше: „Тя ли е?“. Прекрасно можеше да е и жената, която преди вечерята сновеше около терасата. Можеше да е тя, а можеше и да не е. При дъщерята на Селим имаше жени колкото щеш.
Тази носеше на главата си висока шапка. Бехнам мразеше тези дамски атрибути. Човек не можеше да прецени откъде започва и къде свърша ръстът на жената. Колкото жени, толкова и шапки. Тази отзад явно имаше и тюл. Още като се появи на вратата, той се развя като бял флаг в мрака на нощта.