Защо обаче жената не отвори съвсем вратата, ами излезе през едва открехнатата пролука?
„Защо ли? Не разбра ли? — откликна вътрешният му глас. — Ами измъква се тайно!“
Какви са тези потайности? Виж ти, говори си нещо със стражите.
Забеляза един от войниците да си навежда главата пред нея. Това пък сега какво беше? Поздрав ли? Или отговор: „Добре!“? Ами ако този жест не е бил само кимване, а проява на почит? Това означаваше, че е излязла точно тя. Дъщерята на Селим. Жертвата на Бехнам!
Добре де, че какво търсеше дъщерята на могъщия падишах посред нощ пред вратата на хана?
Щеше ли падишахската дъщеря да приказва с робите си на входа?
„Ами такива са те, Бехнам, потомците на Османската династия! — възропта в себе си. — Непредвидими! Стой на прицел!“
Стоеше си на прицел. Стискаше здраво ножницата на камата, пъхната в пояса под ризата. Преди врагът да мигне, ръката му вече щеше да е замахнала във въздуха и прибрана обратно. Така скорострелно си вършеше работа. Като светкавица.
Стражите се отдръпнаха. Жената продължи да върви.
Никой не тръгна подире ѝ.
Нима султанката ходеше в нощната тъма сама, без охрана? „Хайде и ти, това не може да бъде!“ — възкликна наум той.
Горящите факли останаха далече отзад. Жената идваше право към него.
„Леле!“ — рече си Бехнам. Тялото му се напрегна като пружина. Сега се беше надигнал точно като кобра.
Тя носеше нещо.
Някакъв вързоп!
„Днес е ден на странните неща! — реши той. — Още от сутринта ме засипват. Откъде накъде дъщерята на Селим ще носи вързоп? Тази сигурно е някаква прислужница.“
Жената се приближаваше. Чуваше вече стъпките ѝ по заскрежения от сланата чакъл.
Целият се спотаи. Полекичка измъкна камата от пояса. За миг стоманата проблесна в тъмнината като светулка.
Приближаваше… Приближи… Прибли…
И ненадейно вратата на колата изскърца.
Проклятие! Дяволите да го вземат! От колата слезе лекарят.
Бехнам клекна на мястото си. В този момент жената мина покрай него.
Леле боже! Леле боже! Тя беше!
Позна я по огромния рубин върху челната страна на шапката ѝ. Тя беше! Дъщерята на Селим. Ако беше прислужница, щеше ли да стои отпред над челото ѝ оня голям рубин?
Не видя лицето ѝ, но беше сигурен. Тя беше. По дяволите, тя беше! Жертвата му мина на две крачки от него и той я изпусна заради оня лекар с момчешкия вид.
Жената се приближи до колата. Лекарят ѝ помогна да се качи. Вратата зад тях се захлопна.
Бехнам направо се вцепени.
„Еее? Какво става?“
„Не разбра ли?“ — присмя му се разумът.
„Не разбрах. Що ще тази жена тук?“
„Чудя ти се, Бехнам! Наистина, това ти ли си, човекът, за когото казват, че е по-хитър от лисица и по-смъртоносен от змията? Принцесата и красивият лекар… а? Още ли не си проумял? Вярно, откъде ще знаеш какво нещо е любовта? Ти знаеш само да убиваш!“
„Я си гледай работата! — веднага скастри разума си Бехнам. — Това е великата принцеса на Османската династия. Дъщерята на вирналия носа си по-високо и от планината Каф Селим, единствената Хатидже султан! И тя ще тръгне да се унижава с един голобрад лекар, а!?“
„Защо не? В твоето сърце пониквало ли е някакво друго чувство, освен усещането за смърт? Пламтяло ли е то с огъня на любовта?“
Бехнам побесня от яд.
Един миг колебание, един миг, само една секунда, може би не и толкова, едно обръщане да хвърли поглед към колата — и дъщерята на Седим се бе отървала от смъртоносния удар на неговата кама.
Почувства се като ловец, който е изпуснал преследвания елен. Не му хареса това сравнение. Той беше лъвът на пустинята. Непобедимият. Който можеше да прояви търпение, можеше да изчака, но накрая безотказно разкъсваше жертвата си.
От мястото, където се беше притаил, можеше да вижда как колата леко се полюшва, можеше да чува как дингилът ѝ тихо проскърцва.
„Какво повече!“ — заключи той. Изреди върху себе си всички ругатни, които знаеше и не знаеше. Дъщерята на падишаха е в колата с любовника си.
Каква пошлост!
Заслужаваше си да умре не един, а хиляда пъти!
Нямаше повече да се упреква дали трябва да се убива жена. Такава трябваше!
— Шшшшът! — прошепна жената и допря показалец до устните. — Време е!
От вълнение лицето на Фехим Челеби ту пребледняваше, ту почервеняваше.
— Джевахир баджъ, да не навлечем някоя беда върху главата на моята Роза?