„Тази работа няма да свърши дотук, дъще Селимова! — закани се в себе си той. — Най-накрая ще взема и твоя животец. С това, че сега убих любовника, аз ти изтръгнах сърцето. Скоро ще ти отрежа и главата. Няма отърване! Това е клетва на шах! Ще пукнеш! Родът на баща ти ще изсъхне!“
XXII
„Къде се бавиш, сладкогласен мой Славей? Идвай вече!“
Откакто Джевахир тръгна, Хатидже не се свърташе на едно място. Не откъсваше очи, не отделяше уши от вратата. Очакваше Фехим Челеби да почука.
Так! Так! Так!
Нямаше никакъв звук.
Непрекъснато си повтаряше: „Минутите станаха години!“. Изтерза се да снове между прозореца и вратата. Ту се взираше навън в мрака, ту залепваше ухо на вратата — да чуе стъпките на Фехим още като започнеше да се качва по стълбището.
Напразно! Никой не пристигаше, никой не тръгваше. Постепенно нетърпението ѝ започна да прераства в страх.
„Къде си, Славей мой? Идвай вече!“
Отиде и седна на леглото да се разсее малко. Погали възглавницата си с длан. След малко двамата с него щяха да положат глави върху нея.
Счу ѝ се някакъв глас отвън.
Дойде!
Ето че напразно се тревожеше.
Радост бликна в душата ѝ, веднага скочи. Набързо си оправи дрехите. Тръсна дългата си кестенява коса, разлюля я под белия воал. Захапа и смукна устните си. „Слава богу, придобиха малко цвят!
„Я ела на себе си! — надигна се вътрешният ѝ глас. — Не те ли е срам? Какво е това поведение? Ти си султанка! Принцеса Хатидже султан! Посрещни го като истинска султанка!“
Така и направи. Пое си няколко пъти дълбоко въздух, за да не проличи колко е развълнувана. Събра ръце отпред. Застана пред вратата леко обърната встрани и зачака Фехим да почука.
Чакаше.
„Хайде, почукай вече!“
Не почука.
„Еее, къде си?“
Наостри слух. Всичко наоколо отново тънеше в тишина.
Принцесата смени позата. „Каква ти султанка? — възропта наум. — Аз съм едно влюбено момиче. Една наранена кошута.“
Спусна се към вратата. Заслуша се. Откъм стълбището не се чуваше никакъв звук. Само откъм стаята в подножието ѝ се причу груб мъжки глас. И едно глезено, престорено оплакване.
Сети се какво ѝ каза Джевахир: „Не се бой, намерих му начина!“. Значи, това беше намереният начин.
За миг се отърси от започналия да пролазва в нея страх. „Ах, Джевахир, какви ли не номера измисляш!“
Това усещане, макар и за кратко, я поуспокои.
„За какво си се разбързала? — укори се сама. — Има време като за две смени на дежурните. Стой и чакай! Ей сега ще дойде!“
Не дойде.
Хатидже вече прекрачи границата на търпението.
Нещо не е в ред! Нещо се е случило!
Изведнъж ѝ дойде наум какво каза на Джевахир: „Предчувствам, нещо лошо ще се случи!“
Или… Боже господи!
Какво можеше да е станало?
Може капитанът да е надушил плана им. Да е заловил нейния Славей в женските дрехи и да го е подложил на фалаката.
Тя вече се мяташе из стаята си.
Тогава, къде е Джевахир? Ако са заловили Фехим, тя защо не дотича да ми го съобщи?
Може би Хъдър е заловил и нея като съучастница в провинението. Кипнал е: „Ще вмъкваш при султанката преоблечен като жена мъж, а?“ и сега като нищо я държеше в обора. Може би изтезаваше и двамата, за да изкопчи признания.
Аллах!
Не можеше повече да чака!
„Сигурно се е случило нещо!“ — с тази мисъл се спусна към вратата. Отвори я. Дежурният, разбира се, не си беше на мястото.
— Елате! — нададе вик с все сила. Гласът ѝ отекна в студените стени на хана като вик за помощ. — Тичайте, момичета! Елате! Става нещо страшно. Хайде, идвайте, тичайте!
Двете врати зейнаха. Крещейки като луда, Хатидже се втурна към стаята си, наскочилите от леглата наложници се затичаха подире ѝ.
Какво ставаше? Джевахир ги беше предупредила: „Докато не ви извикам, да няма излизане от стаите!“. Къде беше главната наложница? Защо султанката пак беше полудяла?
— Запазете спокойствие, султанке!
— Не мога! Не мога!
Хатидже напълно беше загубила контрол над себе си. Започна да се бие по коленете. Тялото ѝ се тресеше като скъсана пружина.
— Не мога! Не мога! Сигурно нещо се е случило! Нещо лошо се е случило! Нещо стана с моя Славей! Нещо се е случило с Джевахир!
Тичаха, блъскаха се да стигнат до Хатидже, а в това време бавно се отвори вратата на последната, третата по коридора стая. Подражавайки на Джевахир, оттам се затичаха с боси крака две момичета и вдигнаха истинска олелия: