— Господарке! Господарке!
След тях на прага се появи дежурният. През процепа на вратата опипа с поглед коридора. Вратата в стаята на султанката зееше отворена докрай. Всички вътре се надвикваха една друга. Веднага излезе. Пооправи си външния вид и отиде на мястото, където трябваше да стои на пост. Надникна да види какво става вътре. Само допреди малко беше насаме с двете момичета, но въпреки това му се зави свят, като видя цяла стая, пълна с голи жени.
„Жалко!“ — изпъшка.
В този момент се разнесе викът на Хатидже:
— Стража!
Дежурният моментално се изправи пред прага:
— Султанке?
Като видя лицето ѝ, той изтръпна от ужас. Султанката беше обезумяла. Очите ѝ бяха така широко отворени, сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си. Косата — разчорлена. Цялото ѝ лице беше издрано до кръв. „Олеле! — рече си той наум. — Стана тя, каквато стана! Болната дъщеря на Селим хан полудя!“
Наложниците я бяха прегърнали, за да я удържат, но и през тях тя му викна:
— Тичай! Вдигай всички на крака! Събуди ги, всичките — капитана, целия взвод, прислугата, охраната, конярите… Всички тичайте! Моля ви, тичайте! Нещо се е случило с моя Славей! Тичайте, спасете го!
Славей ли?
„Ех! — въздъхна войникът с още по-голямо съжаление. — Славей, а!?“
Хатидже позна по погледа му какво си мисли.
— Глупак! — хвърли се тя към него.
Ако момичетата не ѝ бяха попречили, тя щеше да го разкъса на парчета.
— Не съм луда! Тичайте! Тичайте към колата на Фехим Челеби!...
Едва тогава той се обърна назад и се втурна по стълбището.
— Тревога! Тревога!
Първа се отвори външната врата на хана. Единият от дежурните пред входа го скастри:
— Какво става бе? Защо са се разкудкудякали женорята там горе? Ей, Алачамлъ, да не си им направил нещо на тия момичета?
Войникът не беше на себе си.
— Тревога! — продължи да вика и изскочи през вратата навън.
Докато тичаше към хамбара, наоколо вече всичко взе да ври и кипи.
Сам не знаеше защо постъпи така. Може би всички щяха да му се подиграват, че се е разтичал заради приказките на една полулуда болна жена, но, изглежда, предчувствието на султанката се беше прехвърлило и на него. Понесе се бегом право към колата на лекаря. В същото време продължаваше да вика:
— Тичайте! Елате! Нещастие! Тичайте! Бързо!
От прозореца си Хатидже видя капитан Хъдър да тича натам и да си намества шапката на главата.
— Проклетници! — кипеше сред по-предните войници. — Казвайте какво става!
Факлите и гласовете се отдалечаваха в тъмното.
Хатидже седна на дървения миндер до прозореца.
„Край! — изстена. — Знам го, край! Бодилът прониза гръдта на моя Славей!“
И потъна в мрака. Там беше най-сигурното ѝ убежище.
Капитан Хъдър поднесе новината на Хатидже разтреперан от страх, ужас и гняв.
— Аххх! Как? — успя да отрони тя с глас, изригнал направо от сърцето. Капитанът преглътна. Явно разсъждаваше дали е правилно да се каже на принцесата или не.
— Ага?
Хатидже го изрече с такъв тон, че на Диметокалъ Хъдър му призля. И без това с него бе свършено. Само като си представеше гнева на султан Селим, краката му се подкосяваха. „Ако султанът не се ядоса, може би ще отърва кожата“ — си каза веднага.
— Някой… — започна плахо — такова… взел че… — не можа да продължи.
— Какво „взел че…“? Слав… Какво е сторил на Фехим Челеби?
Гласът ѝ заплашително потрепна. „Истинска дъщеря на баща си! — отсъди той наум. — Погледнат ли те, искри хвърчат от очите им.“
— Султанке!.. Прерязал му гърлото… на Фехим Челеби!
Пожела още сега, в този момент, на това място да припадне, не, дори да умре. Но моментално се овладя. „Не! — заповяда си сама. — Ти трябва да изживееш целия ужас на този миг, да изпиташ болката му докрай.“ Бъдещето, за което тя си мечтаеше, отлетя, преди да е настъпило. „Аллах! — проплака без глас. — Защо? Защо? Защо ми причиняваш това? Точно… Точно… Защото бях готова да извърша грях ли? Е, добре… Защо наказа него вместо мен? Да беше взел моя живот!“
Вдигна очи към капитана. По изражението му усети, че ще има какво още да ѝ казва:
— Джевахир? Тя къде е? Намерихте ли я? Защо не ми я доведохте? Капитанът преглътна.
— Такова… не можехме да я доведем… Мъртва е!
Отново се надигнаха писъците и вайканията на наложниците. Някои от тях се запрегръщаха помежду си, други — Хатидже.
Сили нямаше да заридае: „Ех, моя Джевахир, ах, моя скъпоценна малка красавице!“
— Кой можа да я погуби!? Коя ръка посегна на тази нежна кошута!?