— Звяр трябва да е! — измънка Хъдър, страх го беше да погледне султанката в очите. — Човек не би могъл да направи такова нещо!
— Какво е направил? — попита едно уплашено, свито в ъгъла момиче.
— Отрязал ѝ главата!
И точно в този момент се случи нещо съвсем неочаквано. Хатидже се изтръгна от ръцете, които я държаха, спусна се към прозореца и викна:
— Хей, съдба! Това ли искаш? Вземи мен тогава! Вземи ме! Вместо да умирам ден след ден, миг след миг, вземи живота ми наведнъж! Спри това изтезание!
Едно от момичетата успя в последния момент да хване Хатидже. Иначе щеше да литне като птица през прозореца при своя Славей.
От сблъсъка с наложницата си падна на пода.
— Защо? — проплака с глас. — Защо не ме остави да умра?
Хатидже усети как мракът се приближава. Щеше да го прегърне с радост. Момичето я държеше в обятията си.
— Ще има още много щастливи дни да изживявате, султанке!
— Коя си ти? — промълви. — Дори не знам как са казваш.
Шепотът на това момиче беше последното нещо, което Хатидже чу, докато пропадаше в мрака:
— Небиле. Казвам се Небиле, султанке!
Облаците се разнесоха. Светлината прогони мрака. Хатидже отвори очи под тревожните погледи на скупчилите се над нея наложници.
— Какво ми стана? — промълви. — Пак ли загубих съзнание?
Без малко щеше да нареди: „Повикайте лекаря! Да дойде моят Славей!“
Фехим го нямаше вече. Джевахир — също.
— Но вече дойдохте на себе си! Слава богу, господарке!
Беше момичето, което ѝ се представи като Небиле. „Същинско бисерче! — си каза Хатидже. — Колко е хубава, колко е свежа!“
— Много време ли лежах, Небиле?
— О, не, султанке. Я има, я няма минутка… — светнаха очите на момичето. — Изведнъж сякаш припаднахте, но слава на Аллах, веднага се съвзехте.
„Веднага се съвзех… — повтори си наум Хатидже. — Веднага се съвзех. Два живота ли ми трябваха, за да се съвземам? Друг живот ли му е трябвал на моя живот?“
Ненадейно я обзе странно усещане.
Загуби двама души, които обичаше много. Особено единия… Единият. Беше заложила на него надеждите си, бъдещето си. Фехим щеше да я спаси от пълната с кръвожадни зверове и великани пещера, където от дете живя като в затвор.
С него щеше да изживее любовта, която не познаваше.
В неговите обятия щеше се наслади на удоволствията в този живот, които не беше вкусила.
Нямаше да се страхува дали падишахът щеше да даде дъщеря си на един лекар без пукнат грош. Щеше да я даде, щеше. Ако не я дадеше, щеше да я погребе в черната земя. Заради него Азраил щеше да ѝ вземе живота.
И Джевахир щеше да си бъде до нея — Джевахир, която притискаше до гърдите си щастието като букет полски цветя. Щеше да рони звънливия си смях, тичайки подир нея, щеше да кичи главата ѝ с набраните и сплетени на венец маргаритки. Сега и двамата ги нямаше. Загубила ги беше — завинаги. Но не усещаше нищо. Никаква мъка, никаква болка. Знаеше, че ги е загубила, и вместо да си скубе косите и да си блъска главата, си седеше така идиотски и задаваше идиотски въпроси:
— Откъде си, Небиле?
По лицето на момичето пробягна подозрение. За миг сякаш се усмихна, отстрани до устните ѝ се появи малка трапчинка. Но съобрази, че в такъв зловещ ден никак не е хубаво да се смее пред султанката, и моментално се стегна.
— От Синоп.
— Там красиво ли е?
Момичето ѝ отговори с глава: „Ъхъ, ъхъ!“. Бузите ѝ мигом се зачервиха. Как можа да отговори на принцесата с това „ъхъ, ъхъ“, също като някоя селянка.
— Простете, господарке… Исках да ви кажа, че е много красиво.
За свое най-голямо учудване Хатидже усети, че ѝ става смешно от смутения вид на момичето.
— Ще ми станеш ли главна наложница? Нали разбра, Джевахир ни напусна.
Другите наложници следяха с любопитство разговора им от самото начало и сега се спогледаха набързо. Физиономиите на двете момичета, които очакваха да бъдат поставени на мястото на Джевахир, посърнаха. Едната си рече наум: „Казваха, че е луда, но все не ми се вярваше! Как може момиче колкото палеца ми да стане главна наложница? Няма още година, откакто е дошла. Нито порядките познава, нито маниери има“.
Физиономията на другата я издаваше, че и тя не мисли по-различно от тази. Всички бяха изненадани.
Даже и Хатидже се изуми от току-що изречените си думи. И гласът ѝ се разтрепери. „Какво ти става, Хатидже?“ — укори се сама. Беше студена като камък.
— Но… но… — заекна изумената повече от всеки друг Небиле. — Аз съм още много малка. Боя се, че няма да ви обслужвам както трябва.