— Малка ли каза?
Смутена и уплашена, Небиле наведе глава.
— На колко години си?
— На единадесет! — И припряно допълни: — Но след три месеца ще навърша дванадесет.
„Ах, ти, лудетино! — възкликна в себе си Хатидже. — Ти си на годините, на които аз станах жена.“
— Добре. Тогава ще те почакаме, докато пораснеш! И тогава! — Позамълча, като че ли обмисляше нещо. — А дотогава и ти ще бъдеш моя компаньонка.
Небиле за момент понечи да плесне с ръце. Усети се, че пак ще допусне грешка, и се поклони:
— Султанке! Какво… какво… да кажа…
— Няма нужда да казваш каквото и да е! — разпери ръце Хатидже, което означаваше: „Ела ме прегърни!“
Небиле се хвърли към нея и когато сгуши уханната си глава на рамото ѝ, Хатидже помисли, че ще се задави от сълзи. Но не можа да се разплаче. Откакто дойде на себе си, тя едва сега осъзна какво означава нещо да ти липсва.
Галеше момичето по косата, казваше си: „Господи, заедно с тях са умрели и чувствата ми! Нищо не усещам!“.
Пусна Небиле. Обърна се към едно високо русо момиче:
— Ти, Гюлендам, ти ще поемеш задълженията на покойната!
Същата тази Гюлендам, която допреди малко я наричаше луда, се поклони до земята и с благодарност ѝ отвърна:
— Султанке! Гюлендам ще пожертва живота си за вас!
Хатидже я изгледа дълго и настойчиво в лицето и отсече:
— Две жертви ни стигат! Две жертви ни стигат! — Стана. — Сега ми извикайте Хъдър ага!
— Той е отвън. Чака нарежданията ви! — отговори Гюлендам.
Недиме изхвърча и отвори вратата.
— Командирът!
Капитанът се появи на прага.
Хатидже го посрещна права:
— Намерихте ли го?
Като че ли нещо го преряза. Така остро прозвуча гласът на Хатидже. Още щом я погледна в очите, разбра какво има предвид.
— Търсим, султанке! Най-накрая ще го намерим, дай боже! Обаче…
— Обаче?
— Злодеят е избягал към Ясъкая. Намерихме камата, с която е извършил злодеянието. До едно нещо.
Хатидже усети как в нея се надига вълна от гняв.
— Говори, ага! До какво нещо?
— Не искам султанката да се трево…
— Хъдър ага, остави на нас да решаваме дали ще се тревожим или не! Ти казвай каквото има за казване! А сетне започвай подготовката за път. До какво нещо намерихте камата на убиеца?
— До такова… — запелтечи капитанът.
От сутринта той живееше в страх и паника, затова беше забравил да извърши дори всекидневното подхранване на рунтавите си мустаци с бадемово масло. Единият им край стърчеше нагоре, другият висеше надолу. В този си вид приличаше на палячо от цирк, но никое от момичетата не беше в състояние да се засмее. Всички бяха изплашени. Потиснати. Дори тези, които не бяха, се стараеха поне да изглеждат така.
— На Джевахир… — промълви той.
Макар че стоеше с наведена глава, видя как всички момичета, които бяха в стаята, още като чуха името на Джевахир, трепнаха. Погледна изпод вежди към султанката. Не можа да повярва на очите си. Тя стоеше пред него безизразна като камък. А не трябваше ли да пищи и крещи, да плаче и да се удря, не трябваше ли в мига, когато той изрече името Джевахир, от очите ѝ да изхвърчат пламъци?
— На Джевахир… — повтори.
— Казва се покойната Джевахир ханъм, Хъдър ага! — прекъсна го тя.
На командира му се стори, че гласът на Хатидже в един момент пак секна.
— Простете! На покойната… Джевахир… ханъм… до отсечената ѝ глава…
— Хххъъ?!
Изтръпнали от ужас, наложниците се развикаха и запрегръщаха.
— След като отрязал главата на Джевахир ханъм, убиецът…
Момичетата отново се разпищяха в надпревара.
Хатидже вдигна ръка — беше заповед: „Спрете!“ Поиска да чуе всички подробности:
— Продължавай, Хъдър ага!
— Разрязал шалварите ѝ… Увил отрязаната глава и избягал… Но кой знае защо, не след дълго я изхвърлил… Камата — също… Може да я е изпуснал и да не е забелязал.
Хатидже не беше сигурна колко чу от това, което той разказа. В мислите ѝ се въртеше единствено „отрязаната глава“…
Колко несъпоставими бяха тези две думи! Как така се подредиха една до друга!? Отрязаната глава на Джевахир!
— Аз — продължи капитанът — мисля, че престъпникът е убил по погрешка Фехим Челеби и Джевахир ханъм.
— Какво, по погрешка ли? — вдигна рамене Хатидже.
— Да, султанке. Друга е била мишената на убиеца.
— Кой?
Този път Хъдър ага ѝ отговори, без да му трепне окото:
— Вие!