XXIII
Потърси с поглед принц Сюлейман още щом минаха през портата в двора. Смяташе, че ще излезе да го посрещне. Но той така и не се появяваше. Отникъде. „Глупак!“ — изруга се сам. Как ще излезе синът на могъщия падишах да посреща някакъв си роб, гол и бос!
— Хей, свирачо, какво още чакаш? — подвикна му старшината, който предвождаше изпратения да го доведе взвод. — Въобще не прилича на чифлика на госпожата, нали? Гледам, зяпнал си от удивление.
Не беше лъжа, така си беше. Беше зяпнал от удивление.
Дворът беше по-голям дори от двора в конака на първия му господар. При това от всички страни го ограждаха сгради. Влязоха в него през огромна порта, от двете страни на която стояха на пост облечени в лъскави униформи стражи. Вътре гъмжеше от хора, облечени в най-различни дрехи от всякакви цветове. Гъмжилото трескаво сновеше насам-натам.
Сградите!
Боже мой!
Конакът на Ферахшад изглеждаше като малка къща пред онзи на първия му господар, който го беше купил от пиратите. А пред тези представляваше малка колибка. Сградата точно срещу портала беше на три етажа. А тези от двете ѝ страни — на по два. Едната от сградите при портала беше също на два етажа, другата — на един. Едноетажната стърчеше върху огромна скала и затова изглеждаше по-висока от всички останали. Крепостна стена с бойници ограждаше околовръст нейния покрив. Отгоре патрулираха въоръжени с пушки войници. Това беше нещо като крепост.
— Хайде, скачай! — подвикна му онзи. — Да ти покажа къде ще се настаниш. После ще излезеш да се поогледаш наоколо. И един съвет от мен: преди да научиш какви са порядките и правилата, не излизай през онзи портал.
— Защо?
— Виж го тоя! — обърна се старшината към хората си. — Пък и пита защо! През онзи портал се излиза само с позволение! Казвам ти, не си пъхай главата в торбата. Ти си знаеш! Ако искаш, опитай! Да видим какво ще стане!
— Какво ще стане?
Един от войниците избухна в смях.
— Нищо особено, драги! Не се стряскай веднага. Само ходилата ти ще се подуят. Това ще стане!
Целият двор се разтресе от смях. Тези, които минаваха покрай тях, се загледаха да видят какво става.
Ибрахим изкусно преметна единия си крак над коня и бързо го приплъзна по седлото.
— Хайде де, смейте се! После всички ще ви наредя на редичка и ще мина пред вас. Тогава аз ще ви се смея. Ето така! — поклони се пред тях.
Хвана се за слабините и ги имитира как се смеят. Старшината побесня.
— Свирачо! — кипна той. — Не прекалявай!
Някакъв войник дойде и му взе коня, на който язди от чифлика дотук.
— Да бяхте ми го оставили. Свикнахме един с друг.
Старшината го бутна полека по рамото:
— Тръгвай! Хайде, върви!
И закрачи напред. Обърна се да погледне през рамо дали Ибрахим идва подире му. Идваше.
— Не знам какво ще те правят, докато станеш човек! Тук на вироглавите кон не дават. Да видим дали ще ти разрешат въобще да яздиш.
— Кой трябва да ми разреши?
— Хасип ага. Тоест командирът на тукашния конен отряд.
Отрони въздишка. Толкова очебийно разсъждаваше дали да му го каже или не, че Ибрахим не го притисна с въпроса: „Еее?“. Така или иначе, той знаеше какво ще му каже човекът. Стана точно каквото очакваше.
— Всъщност и командирът изпълнява заповеди. Тука муха да бръмне, ще литне само ако ѝ разреши Негово Превъзходителство принцът! — Пак млъкна. — Оххх! Ти пък! Нищо не знаеш! А принцът прави това, което му каже господарят ни — падишахът! Султан Селим хан!
— Лелееее! — подхвърли с подигравка Ибрахим. — Значи падишахът на Османската империя ще взема решение дали робът Ибрахим ще се качи на кон или не? Каже ли „качвай се“ — ще се качим, ако заповяда „да не се качва“, ще си плюем на петите, така ли?
Онзи ненадейно го дръпна за ръката да спре:
— Да беше само това — добре! Пак господарят решава на кого главата му ще си стои на раменете. — Ибрахим усети, че другият се занася с него. — Виж какво! Ти пък откъде се взе, та попадна и тук? Къде си живял до днес, че да не знаеш накъде се върти светът във Великата Османска империя и че вратът на роба е по-тънък и от косъм?
— Откъде да знам!? — вдигна рамене. — Забивах пръчки в лозето, бутах ралото, берях салкъми, слънчоглед, просо… А, ето още нещо! — вдигна и си показа цигулката. — Скрибуцах и на това.
Старшината наведе глава и се шмугна през някаква врата. Вътре — разпръснати постелки, едни надолу, други нагоре.
— Настанявай се тук!