— Браво! — издиша въздуха си право в лицето на Ибрахим. — Аз съм твоят демон!
Орловата хватка върху брадата му се поразпусна. Ибрахим си отдръпна главата.
— Добре си обучен! — внезапно посегна да вземе цигулката от ръката му. Ибрахим го спря. — Какво е това бе?
— Инструмент.
Сержантът направи учудена физиономия.
— Чу ли, Низамуллах? В леговището на лъва — свирач!
Нещата отиваха съвсем на зле.
— Ами такова… — измънка старшината, явно уплашен и той от демона. — Новакът май свирел на онова нещо, дето е в ръката му, а пък нашият принц го чул и го харесал. Ето, нещо такова. Пожела да го доведем. И аз го доведох.
Помисли си, че като чуе да се споменава принцът, оня може би щеше да омекне, но не стана така. Само след минута колебание Джелаир реагира.
— Много добре! На господаря свирня ще поднася, а на мен — боклуци, а, Низамуллах?
— Чауш! Нека започне най-напред с метенето. От вратата. Да измете навсякъде.
— С какво? — не се сдържа Ибрахим.
Джелаир се обърна с разцъфнало в самодоволна усмивка лице.
— С език! Мен какво ме засяга бе? Ако искаш, оближи го с език. Но само да видя едно петънце по пода, кълна се, ще те накарам да го излижеш.
Низамуллах си рече, че не бива от първия ден да го турят на фалаката, бързо се озова при него и му пъхна в ръката някакъв парцал.
За да увеличи площта за почистване, сержантът се разходи из спалнята така, че не остана място, където да не е стъпил. Когато се изправи пред Ибрахим и Низамуллах, зад гърба му личаха големи петна.
— А после занеси кофите с изпражненията, където трябва. Покажи му къде да ги изхвърли, Низамуллах!
„Господи! — възмути се от дън душа Ибрахим. — Къде ме доведе? Тук наистина ли е адът?“
А докато сержантът крачеше към вратата, си допълни въпроса: „Този наистина ли е демон?“
Джелаир и старшината излязоха.
Ибрахим запокити парцала на пода. Реши. Въобще нямаше да изпълни нарежданията на демона. Принц Сюлейман беше пожелал да дойде тук, за да свири на цигулка, за да си говорят за любов, за поезия, за световния ред, за да бъде неговият приятел, в когото да вярва, че ще му говори без лъжи и лицемерие. Не му беше работа да мете под и да изхвърля изпражнения.
Не обърна внимание и на молбите на Низамуллах:
— Недей, драги! Не го прави, драги! Гневът на Джелаир чауш е пословичен. Ръката му удря не по-малко от тоягата на фалаката. Цял месец ще се мяташ от болки, така да знаеш!
— Аз съм приятелят на принц Сюлейман!
— Сигурно си му такъв! — отвърна онзи, но и по думите, и по погледа му си личеше, че изобщо не му вярва. — Все пак започвай да метеш ей там. Виж, и аз ще помагам…
Не можа да продължи. Ибрахим вече крачеше към вратата:
— Веднага трябва да се видя с принца!
Низамуллах се спусна подире му да го спре, но в бързината си да стигне по-бързо, Ибрахим бутна с дългите си крака препълнената с мръсна вода кофа.
— По дяволите! Доволен ли си сега от това, което направи?
Ибрахим тъкмо щеше да излезе, когато чу някакви гласове отвън.
Подаде леко глава. Някакъв едър мъж с рунтави мустаци беше пресрещнал Джелаир чауш и старшината.
— Ти не ходи ли до чифлика на госпожата?
Пак той беше в устата им! Бързо отдръпна главата си да не го видят и наостри слух. Направи знак да си мълчи и на догонващия го с парцала в ръка Низамуллах.
— Ходих! — отговори старшината.
— И като ходи, сам ли се върна?
— Взех свирача и го доведох.
— И като го доведе, къде е? — Мъжът с рунтавия мустак говореше раздразнено. — Защо не се яви пред височайшия ни принц? Не знаеш ли, че господарят го очаква?
Старшината измънка нещо, от което Ибрахим не разбра и думичка.
— Да покажа къде ще спи…
— Абе, човек, кой ти е казал, че мястото му за спане е твое задължение?
— Ами нали всяко ново момче… — беше гласът на демона. — Новакът не може, без да мине през обучението в спалнята.
— Джелаир чауш! Какво да ти кажа? Ти не си виновен. Откъде можеш да знаеш, щом този глупак не ти е казал колко много държи принцът на този музикант. Слава богу, че не си му напъхал в ръцете кофи с изпражнения!
Ибрахим литна от радост. Физиономията на Низамуллах също красноречиво показваше какъв обрат са взели нещата. Какво не би дал да зърне в този момент лицето на Джелаир.
— Ами, не съм… — мрънкаше под носа си демонът точно когато Ибрахим си подаде главата:
— Мен ли търсите?
Кавалеристът хвана цигулката в ръката му и изтегли пред себе си човека, когото очакваше принцът.