Хатидже се олюля, както стоеше права, но веднага се съвзе. Подмятането от едни чувства към други направо я зашемети.
Беше се сринала.
Беше загубила мъжа, в когото се влюби.
Както и най-съкровената си приятелка Джевахир.
На всичкото отгоре самата тя ги беше изпратила на смърт. Ако не беше тя, сега и двамата щяха да са живи.
Изпратеният от братовчед ѝ убиец беше погубил и нейното бъдеще.
Но тя по някакъв необясним начин продължаваше да се държи на крака. Дори имаше чувството, че е открила себе си.
Като Томирис!
Хатидже цялата настръхна. Цял живот се вайкаше, че не можа да стане втората Томирис Едже. Сега беше моментът! Трябваше да стои изправена като Томирис. Трябваше да връхлети върху Кир така, че светът да се разтресе.
— А ти какви мерки взе, ага?
Дори сама не можа да си познае гласа. Беше бездушен глас, който заповядваше, който караше човек да се разтрепери.
— Увеличих броя на стражите около хана. Изпратих и вестоносец до двореца в Бурса, за да информира господаря какво се е случило. Навсякъде из гората разпръснах следотърсачи. Да открият убиеца и…
— Не питах за това, ага! Какво направи за тях? За Фехим… Фехим Челеби и красивата Джевахир!
Капитанът се стъписа. Дори не беше и помислил за това. Така де. Разполагаше с два трупа — единият без глава, а другият с толкова жестоко прерязано гърло, че главата всеки момент можеше да се откъсне — и сега те лежаха върху сламата в обора. Отгоре им бяха метнали някакво покривало и толкоз!
— Ясно! — обърна гръб към него.
Отиде при прозореца и се загледа навън. Обърна се. Седна на дървения сандък до прозореца. Сега Хатидже приличаше на царица, настанила се на своя трон. Като Томирис!
— Започни подготовката! Те… — пресекна ѝ гласът. Изкашля се два пъти да си прочисти гърлото, иначе не можеше да продължи. — Те ще бъдат погребани тук. Така както повелява ислямът.
— Султанке?
Вдигна ръка да го спре.
— Джевахир… За Джевахир ще помогне едно от момичетата. Всичко да приключи със следобедния намаз! Искам, ага, да се вземат съответните мерки! И в същото време да се извърши подготовката за отпътуване. Тръгваме, преди да се стъмни. Връщаме се в Бурса.
— В Бурса ли, султанке? Но това е невъзможно!
— Защо?
— Опасно е за вас. По всяка вероятност убиецът дебне някъде наоколо. Отново ще…
Хатидже махна с ръка. Да, това ѝ хареса. Сигурно и Томирис е направила същия жест, когато везирите са я убеждавали, че армията на Кир е непобедима.
— Стига, ага! Ние сме дъщерята на Селим хан. Няма да бягаме от опасностите. Ако Сафеви шах е посегнал върху нас, значи истинската опасност е насочена да застраши Османската империя. В такъв случай времето ни повелява да бъдем при баща си, а не далече от него.
Хатидже се спря, запита се: „Аз ли изрекох това?“. Не повярва на себе си какво му каза. В Бурса, а? Душа и свят даваше да избяга от баща си, да бъде далече от него, а сега тичаше към него, така ли?
— Казах каквото имаше да казвам! — отряза рязко тя. — Ще тръгнем преди залез. През нощта няма да спираме, така че утре вече трябва да сме в Бурса.
— Но… но… аз поисках подкрепление от Бурса. Изпратих съобщение, че султанката е в опасност. Трябва да изчакаме, докато пристигнат. В противен случай вашият баща… Селим хан ще се разгневи…
— Хъдър ага!
Хатидже извика така гръмко и рязко, че както седеше в краката ѝ и я прегръщаше, Небиле се стресна и подскочи.
— Ние издадохме заповед! Не си въобразявай, че ако не бъде изпълнена, нашият гняв ще отстъпва по нещо на бащиния! — И като му хвърли подчертано враждебен поглед, допълни: — И не забравяй, че и ти имаш вина за това престъпление!
Хъдър усети краката му да се подкосяват. И бездруго въобще нямаше как да го забрави — главата му щеше да стърчи над раменете само броени дни. Но му хрумна, че ако се поведе по ума на тази луда жена, тя може да каже една-две думи в негово оправдание.
— На вашите заповеди!
— Да се изпрати вестоносец и до двореца в Сарухан. Нека моят брат принц Сюлейман и нашата валиде да научат какво е станало. Ако тук мишената на вероломството сме ние, и те са в опасност там. Трябва да вземат мерки.
— Ще го изпратя, преди да са минали и пет минути.
С войнишка крачка капитанът се обърна назад и тръгна към вратата.
— Хъдър ага!
„По дяволите, какво има пак!“ — възропта наум той.