— Султанке?
— Още не сме свършили. Преди това ме заведете при тях.
При тях ли? При кого? Изведнъж се сети. „Тази е луда! — изпъшка без глас. — Съвсем луда!“ Какво щеше да търси дъщерята на падишаха при двата окървавени трупа, които не смееха да погледнат дори толкова мъже с каменни сърца. Особено тялото без главата!
Капитанът се опита да я възпре:
— Султанке…
— Веднага, Хъдър ага! Веднага ни заведете при тях!
Бяха метнали отгоре им някакво покривало. Краката на нейния Славей стърчаха от единия край.
— Дойдох! — промълви Хатидже.
Подръпна лекичко покривалото. Подадоха се къдрави черни коси. После — чело. Веждите — опънати като лък. Знаеше, че няма да издържи, ако погледне очите му. Но подръпна още малко това покривало. Гледаше я. Със застинало безкрайно учудване. Явно смъртта беше дошла да пререже гърлото му, преди да се е отърсил от радостта, че отива в нейните обятия.
Надолу всичко беше в кръв. Осмели се да дръпне покривалото само до устните. Тези устни, които тя се надяваше да я целуват, сега бяха кървави. Разделяше ги почернял съсирек.
— Аз дойдох, Славей мой! — започна да му мълви тя.
За миг ѝ се стори като че ли ще скокне: „Моята Роза, моята султанка!“.
— Дойдох да ти кажа, че чух песента ти, Славей мой! Дойдох да ти кажа, че ти си моят Славей! — Плахо посегна. С върха на пръстите си затвори очите на лекаря. — Те няма защо да стоят отворени. Ще ги помня все така, изпълнени с любов.
Погали слепналата му от кръвта коса. За миг ѝ мина мисълта да се наведе и положи върху устните му прощална целувка. „Това не е позволено!“ — обади се вътрешният ѝ глас.
И все пак се наведе, докосна с устни устните на мъжа, в когото се влюби.
Сега трябваше да се случи чудото! Време му беше! Топлината на нейните устни трябваше да вдъхне живот в неговите.
Но Хатидже много отдавна беше разбрала, че в този живот чудеса не ставаха. Те се случваха в приказките, в легендите. А за тях оставаше болката, завистта, омразата, мрачната действителност.
— Винаги ще те обичам, Славей мой! — прошепна му на ухо. — Където и да съм, с когото и да съм, ще чувам само твоята песен. Чакай ме там, където отиваш сега. Ще дойде ден да си принадлежим. Но сега трябва да живея. Трябва да се превърна в изтеглен от канията си ятаган, Фехим! На теб… засега ти казвам сбогом. Засега!
Стана. Заобиколи от другата страна.
Изпод покривалото се подаваше ръката на Джевахир. По очертанията под него тя се увери, че главата, която убиецът бе взел и отнесъл със себе си, е поставена при тялото. А и защото върху купчината слама, на която беше хвърлена, се беше разпиляла нейната коса. Тази красива копринена коса сега беше направо спечена от кръв и тиня.
— Джевахир? Аз съм. Твоята посестрима. Хатидже. Твоята болна господарка.
Падна на колене пред трупа. Взе между дланите си ръката, която се подаваше изпод покривалото. „О, Аллах! Колко е студена и твърда. Заради моя грях ли превърна в камък това гальовно, сладко, весело момиче?“
Дълго време гали ръката на Джевахир. Искаше ѝ се да плаче до полуда, а не можеше. „Прости ми, приятелко! Не трябваше да те пускам. Трябваше да събера смелост и вместо теб аз да изтичам в обятията на Фехим. Ах, Джевахир, как ще стихне този пожар?“
Остана да седи така още известно време, без мисъл в главата.
„Знаеш ли — ѝ каза неочаквано, този път с весели нотки в гласа. — Открих едно момиче. По-точно, преоткрих теб в него. Онова, новото момиче, което не се отделяше от теб. Сигурно си ми го казала, но съм забравила. Или не съм те чула. Небиле, така се казва. Като бисерче е. Казах на Небиле: „Бъди моята компаньонка“. А тя ми отговори: „Малка съм още“ — разсмя се с глас. „На колко години си?“, я попитах. На единадесет била. След три месеца щяла да стане на дванадесет. На тази възраст аз умрях, Джевахир. Ти го знаеш, нали? Възрастта, на която погубиха душата ми!“
Целуна ѝ ръка.
„Станах твоя длъжница, Джевахир. Дълг, който никога не ще мога да изплатя. Каквото и да направя, каквото и да сторя, да разпръсна тук всичките съкровища на баща си — няма полза! Но ти обещавам. Небиле няма да стане нито като теб, нито като мен. На нея ще дам онова щастие, което ние с теб, сестрице, не намерихме. Спи спокойно вечния си сън!“
Изправи се. Тръгна към вратата. Пред нея се появи с лъстива усмивка Хъдър ага. В същия миг се ужаси от физиономията на принцесата. Дъщерята на падишаха беше позеленяла.
— Това сигурно е ваше!
Държеше в ръка големия червен рубин, който бяха закачили над челото на Джевахир.