— Разбира се. Бях сключил сделка с емира на Катар за финансиране на търга за летище в страната му и след церемонията по подписването емирът ми подари часовник, който носех, когато се върнах в Англия. Когато поискаха да покажа разписка за него, не бях в състояние да представя такава.
— Значи не сте го декларирали.
— Часовникът беше подарък от държавния глава, мистър Кармън — повиши глас Хаким. — Едва ли щях да го нося на ръката си, ако се опитвах да го скрия.
— И каква беше цената на този часовник, мистър Бишара?
— Нямам представа.
— Позволете да ви осветля — каза Кармън и обърна страница на папката си. — От „Картие“ оценяват часовника на четиринайсет хиляди паунда. Или може би удобно сте забравили и това? — Бишара не отговори. — Какво се случи с часовника, мистър Бишара?
— Митницата реши, че мога да го задържа, ако платя пет хиляди паунда мито.
— И вие платихте ли?
— He — каза Бишара и вдигна лявата си ръка. — Предпочитам часовника, който ми подари майка ми по случай дипломирането ми в Йейл.
— Освен тринайсетте унции хероин какво друго намери митническият служител в сака ви, когато бяхте задържан, мистър Бишара? — смени темата Кармън.
— Обичайните тоалетни принадлежности, две ризи, чорапи… Но пък аз бях там само за уикенда.
— Нещо друго? — попита Кармън, докато си записваше нещо.
— Малко пари.
— Колко?
— Не си спомням точната сума.
— Тогава позволете отново да опресня паметта ви, мистър Бишара. Мистър Колиър твърди, че е открил в сака ви десет хиляди паунда в брой.
Залата ахна. Първата мисъл на Себастиан бе, че сумата е по-голяма от годишните доходи на повечето съдебни заседатели.
— Защо един уважаван банкер с безупречна репутация трябва да носи десет хиляди в брой в сака си, когато, както сам се изразихте — Кармън отново погледна бележките си, — сте били там „само за уикенда“?
— В Африка, мистър Бишара, не всеки има банкова сметка или кредитна карта, така че често местната практика е сделките да се уреждат с плащане в брой.
— Предполагам, че такава е практиката и ако искате да купите наркотици, нали, мистър Бишара?
Грей тутакси отново скочи на крака.
— Да, да. Оттеглям въпроса си — каза Кармън, който чудесно осъзнаваше, че е нанесъл удара си. — Мистър Бишара, предполагам, че сте наясно каква е максималната сума в брой, която можете да внасяте в страната?!
— Десет хиляди паунда.
— Точно така. Колко имахте в портфейла си, когато бяхте задържан от мистър Колиър?
— Може би около двеста паунда.
— Значи сте знаели, че нарушавате закона. Или и това е било изчислен риск? — Бишара не отговори. Питам, мистър Бишара — каза Кармън, обръщайки се към съдебните заседатели, — защото видният ми приятел мистър Грей силно наблегна на факта, че сте — той погледна бележките си, — отново цитирам, „високоинтелигентен банкер, който редовно сключва големи сделки, които трябва да бъдат пресметнати до последното пени“. Ако това наистина е така, защо сте носели най-малко десет хиляди и двеста паунда, когато сте знаели, че нарушавате закона?
— Моите уважения, мистър Кармън, но ако съм се опитвал да купя тринайсет унции хероин в Лагос, по вашите изчисления ще ми трябват най-малко двайсет хиляди паунда в брой.
— Но като добър банкер — каза Кармън — бихте се спазарили за десет хиляди паунда.
— Може и да сте прав, мистър Кармън, но ако бях направил това, нямаше да мога да върна десетте хиляди обратно, нали?
— Имаме само думата ви, че сте напуснали страната само с десет хиляди.
— Имаме само думата ви, че не съм.
— Тогава позволете да предположа, че за човек, който няма нищо против да се опита да вкара тринайсет унции хероин в страната, едва ли би представлявало проблем да вземе необходимите средства, за да — как да се изразя? — сключи сделката.
Мистър Грей наведе глава. Колко пъти бе казвал на Хаким да не скача на Кармън, колкото и да го предизвиква той, и никога да не забравя, че обвинителят играе на свой терен.
Котешката усмивка отново се появи на лицето на Кармън. Той погледна нагоре към съдията и каза:
— Нямам повече въпроси, милорд.
— Мистър Грей, желаете ли да разпитате отново свидетеля?
— Имам няколко допълнителни въпроса, милорд. Мистър Бишара, моят виден приятел надълго и нашироко обясни, че дори когато играете табла, вие по природа си оставате комарджия. Мога ли да ви попитам на какви залози играете?
— По сто паунда на игра. Ако противникът ми изгуби, трябва да дари парите на благотворителна организация по мой избор.