— Съжалявам, че ви безпокоя, сър, но ви търси някой си мистър Бишара — каза телефонистката.
— Свържете ме.
— Как мина? — бяха първите думи на председателя.
— Разбрахме се на 3,8 процента годишно — каза Себ, докато Мей Лин забиваше още по-дълбоко пръсти в плешката му, откривайки точното място. — Но само при условие, че френският франк не падне под сегашния си курс към паунда, който е 9,42.
— Добра работа, Себ, защото ако си спомням правилно, беше готов на 3,4 процента и дори допускаше франкът да се обезцени с още десет процента.
— Да, но след сериозни преговори и няколко бутилки доста добро вино склониха. Имам договора на френски и на английски.
— Кога да те очакваме?
— Ще взема първия полет до „Хийтроу“ утре сутринта, така че би трябвало да съм в офиса преди дванайсет.
— Би ли се отбил при мен веднага щом се върнеш? Трябва спешно да обсъдя нещо с теб.
— Разбира се.
— Между другото, получих очарователно писмо от Саманта. Пише ми, че е много доволна от изхода на делото.
— Откъде е научила за това? — попита Себ.
— Явно си казал на Джесика.
— Да, Джеси ми се обажда два или три пъти седмично. Винаги за моя сметка, естествено.
— Разговаря и с мен на няколко пъти.
— Джеси ви се е обаждала за ваша сметка?
— Само когато не може да се свърже с теб.
— Ще я убия.
— Не, не — каза Хаким. — Недей. Тя е много приятна утеха в сравнение с повечето други, които ме търсят, макар че Господ да е на помощ на мъжа, който ще се ожени за нея.
— Никой няма да е достатъчно добър за това.
— А Саманта? Ти достатъчно добър ли си за нея?
— Разбира се, че не, но не съм се отказал, защото Джеси ми каза, че през лятото ще ходят в Рим и се надяват да видят всички деветнайсет картини на Караваджо.
— Предполагам, че си планирал отпуската си по същото време?
— Вие сте по-лош и от Джеси. Няма да се изненадам, ако сте се съюзили.
— Ще се видим утре към дванайсет — каза Хаким и затвори.
Мей Лин остави телефона на малката масичка в ъгъла на стаята и започна да работи по врата на Себ, който се чудеше защо председателят иска да го види веднага щом се върне и защо не бе пожелал да обсъжда въпроса по телефона.
Часовникът на Мей Лин тихо избръмча — часът ѝ бе изтекъл. Себ беше така отпуснат, че почти бе заспал. Слезе от масата, отиде в спалнята и извади банкнота от десет франка от портфейла си. Когато се върна, масата вече беше сгъната, шишетата и кутиите прибрани в куфарчето, а кърпите — пратени в коша за пране. Той даде бакшиша на Мей Лин и тя се поклони ниско, след което бързо излезе. Себ седна до телефона, но мина известно време преди да вдигне слушалката.
— Да, мистър Клифтън?
— Бих искал да се обадя в Щатите.
41
— Някаква представа защо председателят иска да ме види толкова спешно?
— Не, мистър Клифтън — отвърна Рейчъл. — Но мога да ви кажа, че Бари Хамънд е при него.
— Ясно. Прати английското копие от договора на счетоводството и им напомни, че първото плащане е в последния ден на тримесечието, във франкове.
— А френското копие?
— Сложи го с другите в шкафа за събиране на прах. Ще се върна веднага след срещата с председателя.
Себастиан излезе от кабинета си, мина бързо по коридора и почука на вратата на председателя. Влезе и завари Хаким увлечен в разговор с Бари Хамънд и някаква китайка.
— Добре дошъл, Себ. Разбира се, познаваш Бари Хамънд, а мисля, че вече познаваш и Мей Лин.
Себастиан зяпна китайката. Да, наистина беше Мей Лин. Тя стана и стисна ръката му — вече не беше нито почтителна, нито срамежлива.
— Приятно ми е да ви видя отново, мистър Клифтън.
Себ реши да седне в най-близкото кресло преди краката му да са се подкосили.
— Поздрави за триумфа ти и за договорката, която изкопчи от французите, Себ — каза Хаким. — Браво. Само ми напомни детайлите. Не. Мей Лин, защо не ми напомните вие?
— Плащания от 3,8 процента годишно, докато обменният курс остане на 9,42 франка за паунд.
Себ се хвана за главата. Не знаеше дали да се смее, или да плаче.
— И ако мога да добавя, мистър Клифтън, колко е приятно да си помислиш, че дъщеря ви Джесика ви се обажда от Щатите два, понякога три пъти седмично и винаги ѝ позволявате да го прави за ваша сметка.
Хаким и Бари избухнаха в смях. Бузите на Себ пламнаха.
— Няма нищо лошо — каза Хаким. — Бари, защо не обясните на Себ защо му причиняваме всичко това?