— И ние мислехме така. Но изглежда, че е била съживена, за да влезе в ролята на надзорничка на Брант. И какво по-добро прикритие от чай в Камарата на лордовете, докато лорд Барингтън говори от първия ред.
— Но баронеса Форбс-Уотсън е на осемдесет…
— Осемдесет и четири.
— И няма да изкара още дълго.
— Така е, но ще продължим операцията, докато изкара.
— А след като умре?
— Тогава ще трябва да изпълните още една задача, преди да се върнете в Москва, другарю.
Хари и Ема Клифтън
1978
47
На вратата на библиотеката колебливо се почука. За втори път през последните седем години.
Хари остави химикалката. Ема бе в болницата, Джесика се бе върнала в Лондон, така че можеше само да се чуди кой може да го прекъсва, докато пише. Завъртя стола си, за да посрещне натрапника.
Вратата се отвори бавно. Маркъм се появи на прага, но не влезе.
— Съжалявам, че ви притеснявам, сър, но се обаждат от номер 10 и изглежда, че е спешно.
Хари веднага стана. Не беше сигурен защо продължи да стои прав, докато вдигаше телефона.
— Моля, изчакайте, сър, ще ви свържа със секретаря на кабинета.
Хари остана прав.
— Мистър Клифтън, Алън Редмейн се обажда.
— Добър ден, сър Алън.
— Звъня, защото имам чудесна новина и исках вие да научите пръв.
— Да не би да са освободили Анатолий Бабаков?
— Още не, но и това ще стане скоро. Току-що ми се обади посланикът ни в Стокхолм да ми каже, че шведският премиер ще обяви след час, че господин Бабаков е получил Нобелова награда за литература.
Секунди след изявлението телефонът зазвъня и Хари за първи път разбра какво означава „залепен за слушалката“.
През следващия час отговаряше на въпроси от журналисти, които му се обаждаха от целия свят.
— Мислите ли, че руснаците най-сетне ще освободят Бабаков?
— Трябваше да го освободят още преди години — отвърна Хари, — но това поне ще даде извинение на господин Брежнев да го направи.
— Ще ходите ли в Стокхолм за церемонията?
— Надявам се да съм сред публиката, когато Анатолий получи наградата си.
— Ще летите ли до Русия, за да придружите приятеля си до Стокхолм?
— Трябва да го пуснат от затвора, преди да го придружа докъдето и да било.
Маркъм отново се появи на прага със същото загрижено изражение.
— Кралят на Швеция е на другата линия, сър.
Хари затвори единия телефон и вдигна другия. Изненада се, че от другата страна беше не някакъв личен секретар, а самият крал.
— Надявам се вие и мисис Клифтън да дойдете на церемонията като мои лични гости.
— С най-голямо удоволствие, ваше величество — отвърна Хари. Беше почти сигурен, че не е сгрешил с обръщението.
Между непрекъснатите отговори на едни и същи въпроси от още журналисти Хари успя да намери време също да позвъни.
— Току-що чух новината — каза Арън Гинзбърг. — Звъннах ти веднага, но все ми дава заето. Спокойно. Вече се обадих на печатницата и наредих да отпечатат още милион бройки на "Чичо Джо“.
— Не се обаждам да питам колко копия си поръчал, Арън — рязко отвърна Хари. — Замъкни се в Долен Уестсайд и се погрижи за Елена. Тя няма да има представа как да се справи с пресата.
— Прав си, Хари. Много непредвидливо от моя страна, извинявай. Тръгвам веднага.
Хари затвори и отново видя Маркъм на прага.
— От Би Би Си питат дали желаете да направите изявление.
— Кажи им, че след няколко минути ще изляза.
Седна на бюрото си, игнорира звънящия телефон, избута инспектор Уоруик настрани и се замисли за посланието, което искаше да направи. Даваше си сметка, че може никога повече да не получи подобна възможност.
Когато взе химикалката, думите потекоха с лекота, но пък и беше чакал този шанс над десет години. Прочете изявлението, направи една-две поправки и се увери, че го е запомнил наизуст. Стана, пое дълбоко дъх, оправи вратовръзката си и излезе в антрето. Маркъм, който очевидно се наслаждаваше на всеки миг от разиграващата се драма, отвори вратата и се дръпна настрани.
Хари очакваше да се изправи пред неколцина местни репортери, но щом прекрачи прага, се озова пред тълпа журналисти и фотографи, които се втурнаха с викове към него. Той спря на горното стъпало и търпеливо ги изчака да проумеят, че няма да каже нищо, докато не привлече вниманието им изцяло.
— Днес не е ден за празнуване — тихо започна Хари. — Моят приятел и колега Анатолий Бабаков все още гние в руски затвор заради престъплението, че се е осмелил да каже истината. Комисията за присъждане на Нобелови награди го почете напълно заслужено, но аз няма да намеря покой, докато той не бъде освободен и не се събере със съпругата си Елена, за да прекара остатъка от дните си в свободата, която ние с вас смятаме за даденост.