— Внимавай, скъпи. Не прави нещо, което ще попречи на Елена да живее мирен живот.
Хари с неохота пусна дръжката на вратата, но все пак помаха на тълпата, докато колата се отдалечаваше.
На летището ги чакаше милиция. Но този път не за да арестуват Хари и да го хвърлят в затвора, а за да го; ескортират с Ема колкото се може по-бързо до самолета. Хари тъкмо стъпваше на стълбата, когато някакъв важен на вид човек пристъпи напред и го докосна по лакътя. Хари се обърна, но минаха няколко секунди преди да го познае.
— Този път няма да ви задържам — каза полковник Маринкин. — А ще ви дам нещо.
Връчи на Хари малък пакет и забързано си тръгна.
Хари се качи в самолета и седна до Ема, но отвори пакета едва след като излетяха.
— Какво е това? — попита тя.
— Единствената оцеляла бройка на "Чичо Джо“ на руски. Същата, която Елена е скрила в книжарницата.
— Как се сдоби с нея?
— Един старец ми я даде. Явно е решил, че трябва да я имам, макар че каза на съда, че била унищожена.
Епилог, 1978
— Събота е, нали? — попита Ема.
— Да. Защо? — отвърна Хари, без да вдига очи от сутрешния вестник.
— Току-що през портала мина пощенски микробус. А Джими обикновено не доставя поща в събота сутринта.
— Да не би да е телеграма?
— Мразя телеграмите. Винаги ме карат да си мисля най-лошото — каза Ема, като скочи от стола си и забърза към вратата. Отвори преди Джими да успее да звънне.
— Добро утро, мисис Клифтън — каза той и докосна фуражката си. — От централната поща ми казаха да доставя това писмо.
Връчи ѝ дълъг и тънък кремав плик, адресиран до Хари Клифтън, скуайър. Първото, което забеляза Ема, бе липсата на печат и релефният кралски герб, щампован в червено над думите БЪКИНГАМСКИ ДВОРЕЦ.
— Сигурно е покана за градинското парти на кралицата.
— Декември ми се струва странно време да каниш някого на градинско парти — отбеляза Джими, докосна отново фуражката си, върна се в микробуса и потегли.
Ема затвори вратата и бързо се върна в трапезарията.
— За теб е, скъпи — каза тя и даде плика на Хари. — От Бъкингамския дворец — добави небрежно и замря в очакване.
Хари остави вестника и огледа внимателно плика след което взе нож и бавно го отвори. Извади писмото и го разгъна. Прочете съдържанието му бавно, после вдигна очи.
— Е?
Той даде писмото на Ема, която прочете само първите думи: „Наредено ми е от Нейно величество“ и каза:
— Поздравления, скъпи. Иска ми се само майка ти да беше жива. Щеше да ѝ хареса да отиде с теб в двореца.
Хари не отговори.
— Е, кажи нещо!
— Това писмо трябваше да е адресирано до теб. Ти заслужаваш тази чест не по-малко от мен..
— Страхотна снимка на Хари с вдигната писалка в „Таймс“ — каза Джайлс.
— Да, а чете ли речта му на церемонията по връчването на Нобеловата награда? — отвърна Карин. — Направо да не повярваш, че я е написал за двайсет и четири часа.
— Някои от най-паметните речи са съставени в момент на криза. Например „кръв, мъки, пот и сълзи“ на Чърчил или „позорен ден“ на Рузвелт, както нарича пред Конгреса деня на атаката над Пърл Харбър. И двете речи са били произнесени на момента — каза Джайлс, докато си наливаше още кафе.
— Голяма похвала — каза Карин. — Обади се на Хари да го поздравиш. Много ще се зарадва да го чуе точно от теб.
— Права си. Ще му звънна след закуска — каза Джайлс и разгърна вестника. — О, колко тъжно — каза с внезапно променен тон, когато видя снимката на страницата с некролози.
— Тъжно? — повтори Карин и остави кафето си на масата.
— Приятелката ти Синтия Форбс-Уотсън е починала. Нямах представа, че е била заместник-директор на МИ6. Споменавала ли ти го е някога?
Карин замръзна.
— Не, никога.
— Винаги съм знаел, че е била някаква във Външнo министерство, и сега вече знам какво по-точно. Все пак осемдесет и пет не е зле. Добре ли си, скъпа? — попита Джайлс и я погледна. — Бяла си като платно.
— Ще ми липсва — каза Карин. — Беше много мила с мен. Бих искала да ида на погребението ѝ.
— Ще идем двамата. Ще разпитам за подробности когато отида в Камарата.
— Да, моля те. Може да отложа пътуването си до Корнуол.
— Не, тя не би искала подобно нещо. А и баща ти ще очаква с нетърпение да те види.
— А ти какво ще правиш днес? — попита Карин, мъчеше се да се овладее.
— Имаме тройно гласуване на закона за образование, така че едва ли ще се върна преди полунощ. Ще ти се обадя веднага на сутринта.
Последните две години бяха същински кошмар за Вирджиния.