Третият син, Камбъл, който беше живял на Бют Скуеър 43 през последните петнайсет години след дните си като ординатор в Кралската лечебница в Единбург, наследи очукания „Остин 30" и набор от стари стикове за голф. Камбъл нямаше шофьорска книжка и никога през живота си не бе играл голф. Никой от братята обаче не остана изненадан или недоволен от полученото. Старецът ги беше направил горди, а и нямаше да плащат висок данък наследство за рибарска въдица и стара кола от 1945 година.
Когато мистър Фъргюсън обърна страницата, Вирджиния застана нащрек. В края на краищата идваше нейният ред. Следващият споменат обаче бе сестрата на графа Мораг, която наследяваше част от фамилните бижута и хижа в рамките на имението, като всичко това трябваше да бъде върнато на десетия граф след кончината ѝ. Последваха неколцина братовчеди и племенници, както и някои стари приятели, преди мистър, Фъргюсън да продължи с прислужници, ловни водачи и градинари, служили на графа в продължение на десетилетие или повече.
Старшият съдружник обърна поредната страница на завещанието — последната, доколкото можеше да прецени Вирджиния.
— И накрая — каза той, — оставям имението от петстотин акра западно от Карли Фолс, включващо фабриката за уиски „Глен Фенуик“… — Фъргюсън не се сдържа и отново се закашля — на единствения си внук Фредерик Арчибалд Иън Брус Фенуик. — Залата ахна, но Фъргюсън не обърна внимание. — И моля най-големия си син Арчибалд да поеме управлението на фабриката, докато Фредерик навърши двайсет и пет годишна възраст.
Десетият граф изглеждаше изненадан като всички останали в залата, тъй като баща му никога не бе споменавал за плановете си за фабриката. Но щом старецът искаше така, той щеше да се погрижи волята му да бъде изпълнена съгласно родовото мото „Без страх-и предпочитания“.
На Вирджиния ѝ идеше да излезе ядосана, но беше ясно, че мистър Фъргюсън не е свършил. Чу се мърморене, докато той пълнеше отново чашата си с вода, преди да продължи със задачата си.
— И накрая, но не на последно място — каза той, при което в залата се възцари тишината, която търсеше — стигам до дъщеря си Вирджиния. На нея завещавам една бутилка уиски „Мейкърс Марк“ с надеждата, че ще ѝ бъде добър урок, макар че се съмнявам.
Пастрокът на Карин отвори вратата и я посрещна с необичайно топла усмивка.
— Имам да споделя добра новина с теб — каза той докато тя влизаше в къщата, — но ще трябва да почака за по-късно.
Възможно ли беше този кошмар най-сетне да свършва? В следващия момент Карин видя броя на „Таймс“ на масата в кухнята, отворен на страницата с некролози. Загледа се в познатата снимка на баронеса Форбс-Уотсън и се запита дали е просто съвпадение, или той е оставил вестника отворен, за да я провокира.
Докато пиеха кафето, разговаряха на общи теми, но Карин нямаше как да не забележи трите куфара до вратата, които като че ли известяваха скорошно заминаване. Въпреки това безпокойството ѝ растеше с всяка минута, тъй като Пенгели оставаше по-спокоен и дружелюбен, отколкото ѝ допадаше. Да не би да беше „щастлив като на уволнение“, както се казваше в армията?
— Време е да поговорим по по-сериозни въпроси — каза той и вдигна пръст пред устните си. Отиде в коридора и свали тежкото палто от закачалката до вратата. Карин си помисли дали да не побегне, но ако го направеше, а той само смяташе да ѝ каже, че се връща в Москва, с прикритието ѝ щеше да е свършено.
Пенгели ѝ помогна да се облече и двамата излязоха навън.
Карин се изненада, когато той я хвана здраво за ръката и буквално я помъкна по пустата улица. Обикновено вървяха хванати под ръка, така че страничният наблюдател да си помисли, че са баща и дъщеря, тръгнали на разходка. Но не и днес. Карин реши, че ако попаднат на някого, дори на стария полковник, ще спре и ще го заговори, защото знаеше, че Пенгели няма да рискува да се разкрие пред очевидец.
Пенгели продължаваше да дрънка с приповдигнат тон. Това бе толкова необичайно, че Карин се изпълни с още повече опасения. Погледът ѝ се стрелкаше във всички посоки, но явно никой не се беше осмелил да се разхожда в този мрачен и сив ден.
Щом стигнаха гората, Пенгели се огледа както винаги дали някой не ги следи. Ако видеха някого, обикновено тръгваха обратно към къщата. Но не и този следобед.
— Знам, че ще се зарадваш да чуеш, Карин — никога не я наричаше Карин, — че бях повишен и скоро ще замина за Москва.
— Поздравления, другарю. Напълно заслужено.