Джайлс осъзна, че всички пътници гледат към тях и се питат на различни езици какво се е случило. Джан Лучо им направи знак да отидат при него в предната част на автобуса. Още един риск, но Джайлс смяташе, че си заслужава.
— Ела — каза той.
Двамата седнаха на празните седалки от другата страна на пътеката и Джайлс тъкмо обясняваше на бившия министър какво е станало, когато двамата граничари се появиха отново, но без онзи, който беше разпитвал Карин. Той сигурно трябваше да обяснява на някой началник защо е свалил западен журналист от автобуса. Граничарите отидоха в задната част на автобуса и бързо провериха останалите паспорти и визи. Явно някой им беше обяснил, че не е нужно да предизвикват дипломатически инцидент в деня, в който върховният им водач бе изнесъл такава повратна реч.
Джайлс продължи да бъбри с Джан Лучо като със стар приятел, докато един от граничарите отново преброи пътниците. Трийсет и един. Граничарят застана мирно и козирува, след което слезе от автобуса заедно с колегата си. Когато вратата се затвори, пътниците избухнаха в спонтанни аплодисменти за първи път през този ден.
Автобусът бавно измина няколкостотинте метра ничия територия — пустееща ивица, към която и двете страни нямаха претенции — и спря в американския сектор. Карин още се тресеше, когато се появи един сержант от морската пехота.
— Добре дошли— каза той и тонът му бе съвсем искрен.
11
— Това ли имат предвид източните политици, когато наричат Запада упадъчен?
— Упадъчен? — попита Джайлс, докато наливаше на Карин поредната чаша шампанско.
— Да се излежаваш в хотелската си стая до единайсет сутринта и после да си поръчаш закуска в леглото.
— Категорично не — каза Джайлс. — Ако е единайсет; вече не е закуска, а брънч, и следователно е нещо напълно приемливо.
Карин се разсмя и отпи от шампанското.
— Не мога да повярвам, че избягах и най-сетне ще се събера с баща си. Ще ни дойдеш ли на гости в Корнуол?
— Не, възнамерявам да ти дам работа в Лондон като моя икономка.
— А, професор Хигинс.
— Но английският ти вече е съвършен, а и не забравяй, че те не са правели секс.
— Щяха да правят, ако Шоу пишеше днес.
— И накрая щяха да се оженят — каза Джайлс, докато я прегръщаше.
— В колко часа е самолетът ни?
— В три и двайсет.
— Добре, значи имаме предостатъчно време да пренапишем последното действие на „Пигмалион“ — каза Карин, докато хотелският ѝ халат се свличаше на пода.
*
Последният път, когато Джайлс бе посрещнат от телевизионни камери, фотографи и журналисти на връщане в Англия, беше когато изглеждаше, че той ще бъде следващият лидер на партията на лейбъристите.
Докато двамата с Карин слизаха по стълбата на самолета, Джайлс я прегърна през рамо и внимателно я поведе през събралата се тълпа журналисти.
— Карин! Карин! Какво е да избягаш от Източна Германия? — извика някой, докато светкавиците проблясваха, а телевизионните екипи се мъчеха да вървят заднешком на един метър пред тях.
— Не отговаряй — твърдо рече Джайлс.
— Сър Джайлс направи ли ви предложение, мис Пенгели?
— Кога ще се кандидатирате отново за Парламента, сър Джайлс?
— Бременна ли сте, Карин?
Смутената Карин изгледа журналиста.
— Не, не съм!
— Можеш ли да си сигурна след снощи? — прошепна Джайлс.
Карин се усмихна и се канеше да го целуне по бузата, когато той се обърна към нея и устните им се докоснаха за момент. Точно тази снимка се появи на повечето първи страници, както установиха по време на закуска следващата сутрин.
— Кийт Брукс удържа на думата си — каза Карин, вдигайки поглед от „Телеграф“.
— Да, изненадващо щедър е. А водачът още повече.
— Водачът?
— Редакторското мнение върху водещите новини на Деня.
— А. От нашата страна на стената нямаме такива. Всички вестници изказват едно и също мнение, написано от партиен говорител и пуснато от редактора, ако иска да си запази мястото.
— Това сигурно прави живота по-лесен — каза Джайлс.
В същия момент се появи Маркъм и сложи на маса, та поднос препечени филийки.
— Маркъм упадъчен ли е? — попита Карин, след като икономът излезе и затвори вратата.
— Определено — отвърна Джайлс. — Знам със сигурност, че гласува за консерваторите.
Докато Джайлс четеше редакционната статия на „Таймс“, Маркъм се появи отново.
— Обажда се мистър Харолд Уилсън, сър — И му подаде телефона.