— И никога няма да си простя — почна Пенгели, — че не бях до майка ти, когато…
Джайлс нахълта в стаята.
— Исках да си първата, която научава, скъпа. Харолд Уилсън ми предложи място в Камарата на лордовете.
И двамата изглеждаха приятно изненадани.
Лейди Вирджиния Фенуик
1971
12
Граф Фенуик писа на дъщеря си и я призова в Шотландия. Почти кралска заповед.
Вирджиния се ужасяваше от мисълта, че трябва да се изправи пред баща си. Старецът като че ли не се интересуваше какви ги върши тя в Лондон, стига да не се появява в книжарските колонки и да се придържа в рамките на бюджета си. Но делото за клевета, което беше завела срещу бившата си зълва Ема Клифтън, беше подробно отразено в „Скотсман“, единствения вестник, четен от благородния граф.
Вирджиния пристигна във Фенуик Хол чак след вечеря и незабавно се оттегли в стаята си с надеждата, че баща ѝ ще бъде в по-добро настроение, след като се е наспал. Не беше. Всъщност той не проговори през цялата закуска, каза само: „Чакам те в кабинета си в десет“, сякаш беше някаква провинила се ученичка.
В десет без пет тя стоеше пред вратата на кабинета, но не почука, докато не чу как часовникът отброи точния час. Много добре знаеше, че баща ѝ не търпи някой да подрани или да закъснее. Когато почука, бе въздадена със заповедническото „Влез!". Отвори вратата и влезе в стаята, в която се озоваваше само когато е сгазила. Остана права от другата страна на бюрото в очакване да бъде поканена да седне. Не беше. Тя не каза нито дума. Децата не бива нито да се виждат, нито да се чуват — това бе една от любимите максими на баща ѝ, което всъщност беше причината двамата почти да не се познават.
Докато го чакаше да започне разговора, Вирджиния се вгледа по-внимателно в него. Той седеше зад бюрото и се мъчеше да запали лулата си. Беше се състарил значително от последната им среща. Бръчките по лицето му бяха станали по-дълбоки. Но въпреки че отдавна бе прехвърлил седемдесетте, сивата му коса си оставаше гъста, а фино подстриганият мустак напомняше на всички, че е от минало поколение. Смокингът на графа бе с тъмнозеления цвят на клана му и той смяташе за добродетел, че рядко напуска границите на клана си. Беше учил в училище „Лорето" в Единбург, преди да влезе в „Сейнт Ендрюс“. Не университета, а голф клуба. На изборите гласуваше за консерваторите не заради убежденията си, а защото смяташе торите за по-малкото зло. Но тъй като неговият представител в парламента бе сър Алек Дъглас-Хоум, той не беше без влияние. Рядко се появяваше в Камарата на лордовете — само когато се налагаше да се гласува за нещо, което засяга пряко доходите му.
След като най-сетне запали лулата си и изпуфтя няколко пъти, той с неохота се обърна към единствената си дъщеря, която смяташе за един от малкото провали в живота си. Графът винеше жена си, че е разглезила детето в ранните му години. Графинята предпочиташе моркова пред пръчката, така че на осемнайсетгодишна възраст Вирджиния знаеше къде са магазините на „Картие“, но не и къде е пазарът за зеленчуци.
— Като за начало нека попитам, Вирджиния — каза графът, като пускаше облачета дим, — успя ли най-сетне да уредиш всички разноски покрай безразсъдното обвинение в клевета?
— Да, татко. Но се наложи да продам всичките си акции в „Барингтън“, за да го направя.
— Напълно заслужено, направо поетично — отбеляза графът и древната му лула отново пусна облаче. — Изобщо не биваше да допускаш да се стига до съд, след като сър Едуард ти е посочил, че шансовете ти са в най-добрия случай петдесет на петдесет.
— Но делото ми беше в кърпа вързано, докато Фишър не написа онова писмо.
— Още един пример за липсата ти на преценка — рязко рече графът. — На Фишър открай време не можеше да се вярва и изобщо не трябваше да се забъркваш с него.
— Но той беше майор в армията.
— Чин, който получаваш само когато горе решат, че е време да се пенсионираш.
— И депутат.
— Ползващ се с доверие, с което се ползват търговците на стари коли и крадците на говеда. — Вирджиния предпочете да премълчи в битката, която знаеше, че няма да спечели. — Моля те, Вирджиния, увери ме, че не си се забъркала с други нехранимайковци.
Тя си помисли за Дезмънд Мелър, Ейдриън Слоун и Джим Нолс. Знаеше, че баща ѝ дори не би ги погледнал.
— Не, татко, взех си поука и вече няма да ти причинявам неприятности.
— Радвам се да го чуя.
— Но трябва да призная, че е доста трудно да се живее в Лондон само с две хиляди паунда месечно.
— Тогава се върни да живееш в Кинрос, където човек може да живее доста сносно с две хиляди годишно.