Вирджиния много добре знаеше, че това е последното, което би поискал баща ѝ, така че реши да рискува.
— Всъщност се надявах, че ще вдигнеш издръжката ми на три хиляди месечно.
— Изобщо не е трябвало да таиш надежди — незабавно отвърна той. — Всъщност след последните ти щуротии си мислех да ти я орежа наполовина.
— Но ако го направиш, как изобщо ще мога да оцелея? — Тя се запита дали не е момент да избухне в сълзи.
— Можеше да се държиш като всички останали и да се научиш да живееш според средствата си.
— Но приятелите ми очакват…
— В такъв случай си намерила неправилните приятели. Може би е време да се запознаеш с реалния свят.
— Какво намекваш, татко?
— Като начало можеш да освободиш иконома и прислужника, които според мен са ненужно скъпи, след което да се преместиш в по-малък апартамент. — Вирджиния го изгледа шокирано. — И можеш дори да си потърсиш работа. — Вирджиния избухна в сълзи. — Макар че като се замисля, това ще е безсмислено, тъй като не те бива за нищо освен да харчиш чужди пари.
— Но, татко — каза Вирджиния и избърса една сълза, — още хиляда месечно биха решили всичките ми проблеми.
— Но не и моите — каза графът. — Така че можеш да започнеш новия си режим, като вземеш автобуса до гарата и се върнеш в Лондон. Във втора класа.
Вирджиния никога не беше стъпвала във вагон втора класа и въпреки съвета на баща си нямаше намерение да го прави. Все пак през дългото пътуване обратно до Кингс Крос помисли сериозно върху положението си и възможностите, които ѝ оставаха, ако не искаше да изчерпи напълно търпението на стареца.
Вече беше заела малки суми от неколцина приятели и познати и някои от тях започваха да я притискат да им върне парите, докато други, изглежда, се бяха примирили с факта, че не смята това за заем, а по-скоро за подарък.
Може би можеше да се научи да живее без иконом и готвач, да посещава „Питър Джоунс“ по-често от „Хародс“ и дори понякога да избира автобуса пред таксито. За нищо на света обаче нямаше да се съгласи да пътува в метрото. Никога не слизаше под земята, освен ако не посещаваше „Анабелс“. Седмичният час във фризьорския салон не можеше да се подлага на обсъждане, а идеята за бяло вино вместо шампанско бе немислима. И дума не можеше да става да се откаже от ложата си в „Албърт Хол“ и от запазеното си място в Уимбълдън. Беше научила от Бофи Бриджуотър, че някой от приятелите му отдават своите под наем, когато не ги използват. Толкова вулгарно, макар че трябваше да признае, че би било малко по-добре, отколкото да ги изгуби напълно.
Беше забелязала обаче, че напоследък в пощенската ѝ кутия се озовават все повече кафяви пликове. Вирджиния просто ги оставяше неотворени с напразната надежда, че ще изчезнат, макар всъщност често да биваха последвани от писмено предупреждение за запор, ако сметките не бъдат изплатени в двуседмичен срок. И сякаш това не беше достатъчно — тази сутрин бе отворила писмо от банкера си, който настояваше да се види с нея веднага щом ѝ бъде удобно.
Вирджиния никога не се бе срещала с банкер и определено не ѝ беше удобно, но когато се върна на Кадоган Гардънс и отвори вратата, откри, че кафявите пликове вече са повече от белите. Тя събра писмата, отнесе ги в салона и ги раздели на две купчини.
Пусна в кошчето втора молба за спешна среща с банкера и насочи вниманието си към белите пликове. Няколко покани от приятели за уикенд в провинцията, но неотдавна бе продала малкия си автомобил и не разполагаше с транспорт. Балове, на които не можеше да си позволи да я виждат втори път с една и съща рокля, Аскот, Уимбълдън, както и градинското парти в Бъкингамския дворец. Но най-силно я заинтригува поканата на Бофи Бриджуотър, изписана с релефни букви.
По мнението на баща ѝ Бофи беше прахосване на пространство. Той обаче имаше качеството да е най-млад син на виконт, което му позволяваше да се движи с хора, които с радост плащаха сметките. Вирджиния прочете съпътстващото поканата писмо. Бофи я канеше на обяд в „Харис Бар“ (което със сигурност означаваше, че няма да плаща той) заедно със стария му приятел от Америка (с когото сигурно се бяха запознали съвсем неотдавна) Сайръс Д. Грант III, който за пръв път посещавал Лондон и нямал представа от града.
— Сайръс Д. Грант III — повтори тя. Къде беше попадала на това име? А, да, Уилям Хики. Взе вчерашния брой на "Дейли Експрес“ и отвори на клюкарската страница с вещината на комарджия, отварящ страницата с конните залагания. „Сайръс Д. Грант III ще посети Лондон това лято за сезона — информира я Хики. — И по-точно да гледа участието на кобилата си Нобъл Конкуест в надбягванията на крал Джордж VI и кралица Елизабет в Аскот. Ще долети в Лондон със собствения си самолет и ще отседне в Нелсъновия апартамент в „Риц“. Списание „Форбс“ сочи Грант като двайсет и осмия по богатство в Америка“. Мултимилионер (на Вирджиния ѝ харесваше думата „мулти“), спечелил богатството си от консервната промишленост (думата „промишленост“ не ѝ харесваше). По-нататък Хики казваше, че „Вог“ го описва като един от най-търсените ергени на планетата. „Но на колко си години?“ — помисли си Вирджиния, докато изучаваше снимката на магната под материала. Доколкото можеше да прецени, на четирийсет и пет, да се надява на петдесет. И макар да не можеше да се нарече красив и дори представителен, числото 28 се загнезди в ума ѝ.