— Но нали новото законодателство изисква всяко сливане да става с одобрението на регулаторите на Сити? — намеси се Мелър. — Така че нищо не ни пречи да направим контраоферта и да размътим нещата.
— Какъв е смисълът, когато изобщо не можем да се състезаваме с дълбоките джобове на Бишара? Можем единствено да забавим процеса, а дори това няма да ни излезе евтино, както открихме на свой гръб миналия път.
— Можем ли по някакъв друг начин да предотвратим сливането? — попита Мелър.
— Бихме могли да нарушим репутацията на Бишара пред Националната банка — каза Слоун. — Така че да го сметнат за неподходящ човек начело на една от най-големите финансови институции в Сити.
— Вече опитахме — напомни му Мелър. — И се провалихме.
— Само защото планът ни не беше напълно подсигурен. Този път измислих нещо, което ще направи невъзможно регулаторите да одобрят сливането и Бишара ще трябва да подаде оставка като председател на „Фартингс“.
— Как е възможно това? — попита Мелър.
— Защото осъжданите престъпници нямат право да влизат в борда на банка.
16
— Грозен ли съм?
— Нужно ли е да питаш? — отвърна Клайв Бингам, който седеше на бара и отпиваше от бирата си.
— Глупав ли съм?
— Никога не съм се съмнявал — каза Виктор Кауфман.
— Значи това обяснява всичко.
— Кое? — попита Клайв.
— Вуйчо ми ме заведе в Лордс миналия четвъртък.
— Да гледаш как англичаните пердашат индийците.
— Да, но срещнах онова момиче…
— А, мъглата се разсейва — отбеляза Виктор.
— И си я харесал — каза Клайв.
— Да. И не само това, ами си мисля, че и тя доста ме хаpeca.
— Значи е тъпачка.
— Но когато ѝ се обадих на следващия ден и я поканих на вечеря, ми отказа.
— Тази жена започва да ми харесва.
— Тъй като и двамата работим в Сити, предложих обяд.
— И тя пак ли те отряза?
— Директно — рече Себ. — Така че я попитах дали…
— Не би се съгласила да прескочите яденето и…
— Не, дали иска да гледаме Лорънс Оливие във „Венецианският търговец“.
— И тя пак ли отказа?
— Да.
— Но билети за това нещо не се намират дори на черно — каза Виктор.
— Затова ще ви питам пак. Грозен ли съм?
— Това вече го установихме — каза Клайв. — Така че остава да обсъдим с кого от нас ще ходиш на „Търговеца“.
— С никого. Още не съм се отказал.
— Нали ми каза, че харесваш Себастиан?
— Да. Беше чудесна компания в ден, от който се ужасявах — каза Надира.
— Тогава защо му отказваш? — попита съквартирантката ѝ.
— Защото през трите дни, за които ме покани, имам други ангажименти.
— И не си могла да прехвърлиш нито един за друго време?
— Не. В сряда вечерта трябваше да съм на балет с баща ми. Марго Фонтейн в „Лебедово езеро“.
— Добре, това го приемам. Следващото?
— В четвъртък шефът ми ме помоли да присъствам на обяд с важен клиент, който идва от Ню Делхи.
— Става.
— А в петък винаги ходя на фризьор.
— Жалка работа.
— Знам! Но докато се усетя, той вече беше затворил.
— Жалка работа — повтори Джени.
— Най-лошото е, че татко се обади на следващия ден да ми каже, че е изникнало нещо и трябва да лети за Бомбай, и ми предложи билетите. Фонтейн в „Лебедово езеро“. Мога ли да те изкуша, Джени?
— И още как. Но няма да дойда с теб, защото ще се обадиш на Себастиан, ще му кажеш, че баща ти е зает, и ще го попиташ дали не би ти направил компания.
— Не мога да го направя — каза Надира. — Не мога да се обадя на мъж и да го поканя на среща.
— Надира, седемдесет и първа година сме. Вече не се гледа с лошо око, ако жена покани мъж.
— В Индия се гледа.
— Ако случайно не си забелязала, не сме в Индия. И освен това се обаждаш непрекъснато на мъже.
— Не е вярно.
— Напротив, вярно е. Част от работата ти е и си доста добра в нея.
— Това е различно.
— Значи спокойно можеш да се обадиш на Себастиан да обсъдите падането на лихвите, но не и да го поканиш на балет?
— Може пък да ми се обади отново.
— А може и да не ти се обади.
— Сигурна ли си, че не искаш да гледаш Фонтейн?
— Разбира се, че искам. И ако ми дадеш билетите, ще се обадя на Себастиан и ще го попитам дали има нещо против да отидем заедно.
— Джени Бартън се обажда, мистър Клифтън.
— Джени Бартън, Джени Бартън… Нищо не ми говори. Каза ли от коя компания е?