Чуха се три удара на звънец.
— Това да не означава, че представлението започва?
— Като редовен посетител на театър би трябвало да знаеш, че до началото остават три минути.
Себ я последва от ресторанта в залата. Надира сякаш знаеше съвсем точно къде отива. Себ не се изненада, когато ги отведоха до най-добрите места.
От момента, в който завесата се вдигна и малките лебеди изпърхаха на сцената, Себ се озова в друг свят. Беше запленен от уменията и артистичността на танцьорите и точно когато си мислеше, че по-добре не може да бъде, на сцената се появи примабалерината и той разбра, че ще се връща отново и отново тук. Когато завесата се спусна в края на второто действие и аплодисментите утихнаха, Надира го поведе обратно към ресторанта.
— Е, какво ще кажеш? — попита, когато седнаха.
— Направо омагьосващо — отвърна той, без да откъсва поглед от нея. — И изпълнението на Марго Фонтейн страшно ми хареса.
Надира се разсмя.
— Баща ми ме заведе за първи път на балет, когато бях на седем. Като всички малки момичета си тръгнах от театъра, като мечтаех да съм един от четирите лебеда. И оттогава балетът си остана моя любов.
— Изпитах същото, когато баща ми ме заведе за първи път в Стратфорд да гледаме Пол Робсън в „Отело“ — каза Себ, докато слагаха пред него чиния печено агнешко.
— Какъв щастливец си. — Себ я погледна объркано.
— Сега ще можеш да видиш всички велики балети за първи път. Имай предвид обаче, че след Фонтейн на другите никак няма да им е лесно.
— Баща ми веднъж ми каза, че му се иска да не е чел нито дума от Шекспир, преди да навърши трийсет. Така щял да гледа всичките трийсет и седем пиеси, без да знае края им. Сега разбирам отлично какво е имал предвид.
— Аз просто не ходя достатъчно на театър.
— Поканих те на „Венецианският търговец“, но…
— Онази вечер бях заета. Но сега ангажиментът отпадна, така че с удоволствие бих дошла. Разбира се, стига да не си предложил билета на някой друг.
— Съжалявам, но двама мои приятели отчаяно искаха да видят Оливие, така че…
— Разбирам — каза Надира.
— Но аз им отказах.
— Защо?
— И на двамата краката им са космати.
Надира избухна в смях.
— Знам, че си…
— Къде…
— Не, ти си пръв — каза Надира.
— Просто искам да те питам за толкова много неща.
— И аз теб.
— Знам, че си учила в „Сейнт Пол" и после в Гъртън, но защо точно банково дело?
— Винаги съм била очарована от числата и моделите, които създават, особено когато трябва да обясниш значението им на хора, които често се интересуват само от краткосрочни придобивки.
— Като мен може би?
— Надявам се, че не, Себ.
Все едно говореше Саманта. Себ нямаше да направи същата грешка втори път.
— Откога работиш в „Хамброс"?
— От малко повече от три години.
— Значи вече мислиш какъв да бъде следващият ги ход?
— Типично по мъжки — отвърна Надира, — Не, много ми харесва там, където съм, макар че наистина се отчайвам, когато неподходящи мъже биват повишавани на постове, за които нямат способности. Иска ми се банковото дело да беше като балета. Тогава Марго Фонтейн щеше да е гуверньор на Националната банка.
— Не ми се вярва от сър Лесли О'Брайън да излезе много добър черен лебед — каза Себ. В този момент камбаната отново удари три пъти и той бързо пресуши чашата си.
Надира беше права, защото Себ не можеше да откъсне очи от черния лебед, който хипнотизира цялата публика с майсторството си, а когато завесата се спусна в края на третото действие, Себ отчаяно искаше да разбере какво ще се случи накрая.
— Не ми казвай, не ми казвай — каза той, докато се връщаха на масата.
— Няма — отвърна Надира. — Но се наслаждавай на момента, защото, за съжаление, ще имаш това уникално изживяване само веднъж.
— Може би и ти ще имаш същото изживяване, когато те заведа на "Венецианският търговец".
Себастиан наведе глава.
— Многo съжалявам — рече Надира. — Какво казах?
— Нищо, нищо. Просто ми напомни за нещо.
— Или за някого?
Себ беше спасен от разпоредителя.
— Дами и господа, ако обичате, заемете местата си, последното действие ще започне всеки момент.
Последното действие бе така трогващо, а Фонтейн така пленителна, че когато се обърни да види дали представлението оказва същия ефект върху Надира, на Себ му се стори, че вижда сълза да се спуска по бузата ѝ. Той хвана ръката ѝ.
— Съжалявам — прошепна тя. — Показвам се като пълна глупачка.
— Това не би било възможно.
Когато завесата най-сетне се спусна, Себ се включи в десетминутните овации, а Марго Фонтейн излезе толкова пъти да се поклони и получи толкова много букети, че спокойно можеше да отвори цветарски магазин. Докато излизаха от залата към ресторанта, той хвана Надира за ръка, но тя изглеждаше твърде нервна и мълчеше. Едва след като сервираха кафето, каза: