— Но нали са приели, че са настъпили нови времена и нещата са се променили?
— Не и към по-добро, както неуморно повтаря майка ми.
Джени изтича до печката и спаси от кипящата вода двете много твърдо сварени яйца. Двете се разсмяха.
— И какво ще правиш? — попита Джени.
— Нищо не мога да направя. Казах му, че няма да се видим отново, при това съвсем сериозно.
Някой решително почука на вратата.
— Обзалагам се, че е той — каза Джени.
— Тогава ти трябва да отвориш!
— Съжалявам. Трябва да сваря нормални яйца и не мога да си позволя да правя една и съща грешка два пъти.
На вратата се почука отново, още по-решително.
— Действай — каза Джени, без да помръдне от печката.
Докато отиваше бавно към антрето, Надира съчини цяла реч.
— Съжалявам, но… — започна тя, след като отвори вратата и млъкна. На прага стоеше млад мъж с червена роза в ръка.
— Вие ли сте мис Надира Гуман? — попита той.
— Да.
— Помолиха ме да ви предам това.
Надира благодари, затвори вратата и се върна в кухнята.
— Той ли беше? — попита Джени.
— Не, но е пратил това — отвърна Надира и показа розата.
— Определено трябва да започна да ходя на крикет — каза Джени.
— По една на всеки час? — попита Клайв.
— Точно така — отвърна Себ.
— И колко време смяташ да ѝ пращаш по една роза на час? — попита Виктор.
— Колкото се наложи.
— Някъде наоколо трябва да има някоя много щастлива цветарка.
— Кажи ми, Вик, и евреите ли са толкова чувствителни, ако децата им се оженят за човек, който не изповядва религията им?
— Трябва да призная, че когато родителите ми поканиха Рут на вечеря три поредни петъци, разбрах, че единственото, което ще ми бъде позволено да избирам, са зеленчуците.
— Как изобщо можем да започнем да разбираме напрежението, на което е подложена Надира? — каза Клайв. — Съчувствам ѝ.
— Да погледнем откъм по-светлата страна, Себ — каза Виктор. — Това означава ли, че няма да я водиш на „Венецианският търговец“ довечера?
— Изглежда малко вероятно, така че можете да вземете билетите ми. — Себ извади портфейла си и ги даде на Клайв. — Надявам се да ви хареса.
— Можем да хвърлим жребий кой да дойде с теб — предложи Виктор.
— Не, за довечера имам други планове.
— Мисис Джени Бартън на трета линия, мистър Клифтън.
— Свържете ме.
— Здрасти, Себ. Обаждам се само да ти кажа да потърпиш. Започва да се огъва.
— Но тя не отговаря на писмата ми, на обажданията ми, не…
— Може би трябва да опиташ да се видиш с нея.
— Виждам я всеки ден — каза Себ — Стоя пред "Хамброс“» когато идва на работа сутринта, и в края на работния ден, когато чака автобуса си. Гледам я дори как се прибира в апартамента си вечер. Ако стана по-настойчив, може да ме арестуват за тормоз.
— Този уикенд ще ходя при родителите си в Норфолк — каза Джени. — И ще се върна чак в понеделник сутринта. С нищо повече не мога да ти помогна, така че действай.
Беше петък вечерта. Надира излезе от банката, разтвори чадъра си и тръгна със сведена глава, като заобикаляше локвите на път към спирката. Разбира се, чакаше я, както правеше всяка вечер през последната седмица.
— Добър вечер, мис Гуман — каза той и ѝ поднесе роза.
— Благодаря — отвърна тя и се нареди на опашката.
Качи се в автобуса и седна на горния етаж. Погледна през прозореца и за момент ѝ се стори, че вижда Себ да се крие във входа на един магазин. Когато слезе на Фулам Роуд, там я чакаше още един младеж, още една роза, още едно благодаря. Надира изтича към апартамента — дъждът се засилваше с всяка минута. Когато пъхна ключа в ключалката, вече замръзваше. Беше решила да вечеря набързо, да вземе вана и да си легне рано с надеждата, че ще успее да поспи.
Вадеше йогурт от хладилника, когато на вратата се позвъни. Усмихна се и си погледна часовника — последната роза за деня, която щеше да отиде при другите във вазата на масата в антрето. Като се питаше колко ли дълго ще упорства Себ, бързо отиде до вратата — не искаше младежът да стане вир-вода. Отвори и видя него, с чадър в едната ръка и роза в другата.
Затръшна вратата в лицето му, свлече се на пода и избухна в сълзи. Как можеше да продължава да се държи така лошо с него, след като тя беше виновната? Остана седнала в антрето, свита до стената. Мина известно време, преди бавно да се надигне и да се върне в кухнята. Стъмваше се, така че отиде до прозореца и дръпна завесата. Навън още валеше — типично за Англия. И тогава го видя — навел глава, седнал на бордюра от другата страна на улицата, а дъждът се стичаше по чадъра му в канавката. Надира го гледаше през тясната цепка между завесите, но той не можеше да я види. Трябваше да му каже да се прибира, преди да е пипнал пневмония. Изтича до вратата, отвори и извика: