— Ще бъда там — каза Себ. — Но ще стоя настрана. Доколкото разбирам, Сукхи Гуман не си пада по лондонски журналисти.
— Не си пада и по нас, освен ако не му е изгодно — каза Сингх. — Имайте предвид, че мисис Гуман почти със сигурност ще съпровожда дъщеря си. Това означава най-малко двама въоръжени телохранители, макар че досега семейството никога не е прибягвало до услугите им. Може би мистър Гуман просто иска да напомни на всички колко е важен.
„Не на всички“, помисли си Себ.
20
Себастиан отиде на рецепцията.
— Добро утро, мистър Клифтън. Надявам се, че престоят при нас ви харесва.
— Да, благодаря.
— Брат ми задоволително ли се представи?
— Повече от задоволително.
— Отлично. С какво мога да ви помогна днес?
— Първо бих искал да смените лимузината с моторетка.
— Разбира се, сър — отвърна рецепционистът, без да показва никаква изненада. — Нещо друго?
— Трябва ми цветарски магазин.
— Долу в аркадата. Преди час донесоха свежи цветя.
— Благодаря — каза Себ. Слезе в тръс по стъпалата към аркадата и забеляза млада жена, която подреждаше яркооранжеви невени във ваза. Тя вдигна глава, когато той я приближи.
— Бих искал да купя една роза.
— Разбира се, сър — каза тя и посочи розите с различни цветове. — Желаете ли да си изберете?
След кратък оглед Себ избра една червена, която тъкмо започваше да разцъфва.
— Бихте ли я доставили?
— Разбира се, сър. Желаете ли да добавите съобщение? — попита тя, като му подаваше химикалка.
Себ взе картичка от тезгяха, обърна я и написа:
Ha Надира Гуман,
Поздрави за предстоящата Ви сватба,
От всичките Ви почитатели в хотел „Тадж Махал"
Даде адреса на цветарката.
— Моля, пишете я на сметка на стая 808. Кога ще бъде доставена?
Цветарката погледна адреса.
— Някъде между десет и единайсет, в зависимост от трафика.
— Ще бъдете ли тук тази сутрин?
— Да, сър — малко учудено отвърна тя.
— Ако някой се обади и попита кой е пратил розата, кажете му, че е от гост, отседнал в стая 808.
— Разбира се, сър — каза цветарката, докато той ѝ даваше банкнота от петдесет рупии.
Себ изтича обратно горе. Даваше си сметка, че разполага само с два, най-много три часа. Излезе от хотела и със задоволство видя, че рецепционистът е изпълнил инструкциите му и е сменил колата с моторетка.
— Добро утро, сър. Къде желаете да отидете днес? — попита Виджай със същата неудържима усмивка.
— До летище „Сантакруз“. Терминалът за вътрешни линии. И не бързам — уточни той, докато сядаше на задната седалка.
Себ внимателно следеше маршрута, който избра Виджай, като си отбеляза синьо-белите знаци за летището по пътя. Четирийсет и две минути по-късно Виджай спря пред терминала за вътрешни линии. Себ скочи от моторетката.
— Чакайте тук, няма да се бавя.
Влезе и погледна таблото за заминаващи. Нужният му полет беше на изход 14В и до назначението Ню Делхи примигваше думата „Качване“. Себ последва указателите, но когато стигна при изхода, не се нареди на опашката от заминаващи. Погледна си часовника. Бяха минали 49 минути от момента на тръгване от хотела до стигането до изхода. Върна се при търпеливо очакващия го Виджай.
— Аз ще карам на връщане — каза Себ и се настани отпред.
— Но вие нямате книжка, сър.
— Едва ли някой ще забележи. — Себ запали, форсира двигателя и изчака Виджай да се качи зад него, след което се вля в трафика към Бомбай.
Точно след 40 минути бяха пред хотела. Себ погледна часовника си. Розата би трябвало да бъде доставена всеки момент.
— Виджай, ще се върна, но не съм сигурен кога — каза той и бързо изкачи стъпалата на хотела.
Взе асансьора до осмия етаж, отиде право в стаята си, наля си студена „Кобра“ и седна до телефона. Безброй оплетени мисли се блъскаха в главата му. Дали са доставили розата? Ако са я доставили, Надира щеше ли изобщо да я види? Ако я видеше, щеше ди да се сети кой я е изпратил? В последното поне беше сигурен. Щеше да познае почерка му, а с едно обаждане на цветарката щеше да научи в коя стая е. Ясно беше, че семейството ѝ няма да я пусне да излезе oт къщата без придружител, ако изобщо го направи. Закрачи нервно из стаята, като непрекъснато си поглеждаше часовника и от време на време спираше, за да отпие глътка бира. Погледна първата страница на „Индия Таймс“, но не стигна по-надалеч от заглавията. Помисли си дали да не звънне на вуйчо си Джайлс и да му разкаже как се развиват нещата, но реши, че не може да рискува линията да бъде заета, когато тя го потърси.