Когато телефонът нададе силен металически звън, Себ моментално сграбчи слушалката.
— Ало?
— Ти ли си, Себ? — прошепна Надира.
— Да, мой черен лебед. Можеш ли да говориш?
— Не повече от минута. Какво правиш в Бомбай?
— Дойдох да те върна в Англия. — Той направи пауза. — Но само ако го искаш.
— Разбира се, че го искам. Само ми кажи как.
Себ бързо обясни какво е намислил и макар че тя мълчеше, той беше сигурен, че го слуша внимателно. Внезапно тя заговори с официален тон.
— Благодаря, да. Можете да очаквате майка ми и мен в салона към единайсет… — Пауза. — Аз също очаквам с нетърпение да се видим.
— Не си забравяй паспорта — каза Себ точно преди тя да затвори.
— Кой беше? — попита майката на Надира.
— От „Бомбайски булки“ — отвърна небрежно тя, за да не събуди подозренията ѝ. — Просто потвърждаваха уговорката за утре — добави, като се мъчеше да скрие вълнението си. — Предложиха да облека нещо неофициално, защото ще изпробвам няколко костюма.
Себ изобщо не се опитваше да скрие еуфорията си. Разтресе юмрук във въздуха и изкрещя, сякаш току-що бе вкарал победния гол във финала за купата. След като се поуспокои, седна и се замисли какво трябва да направи. След няколко минути излезе от стаята и слезе на рецепцията.
— Открихте ли онова, което ви трябваше при цветарката, мистър Клифтън?
— Беше много отзивчива, благодаря ви. Бих искал да резервирам два билета в първа класа за утрешния полет на „Еър Индия“ до Ню Делхи в два и двайсет следобед.
— Разбира се, сър. Ще поръчам на пътническото бюро да изпратят билетите в стаята ви веднага щом бъдат потвърдени.
Себ седна сам в ресторанта на хотела. Ровеше в кърито си и премисляше отново и отново плана, мъчеше се да елиминира възможните недостатъци. След обяда излезе и видя, че Виджай продължава да седи на мотора. Можеше да даде урок на куче по вярност.
— А сега накъде, сър?
— Обратно към летището — каза Себ, докато хващате кормилото.
— Имате ли нужда от мен, сър?
— О, да. Искам някой да седи зад мен.
Този път стигна три минути по-бързо от миналия път и отново отиде до изход 14В и провери таблото за заминаващи. На връщане към хотела изцеди още една минута, без дори да превишава позволената скорост.
— Ще се видим утре в десет, Виджай — каза Себ; вече знаеше, че говори с човек, на когото не е нужно да се напомня да дойде точно навреме.
Виджай отдаде шеговито чест и Себ влезе в хотела и се качи в стаята си. Поръча си лека вечеря и се опита да се отпусне, като гледа „Над нас са вълните“ по телевизията. Легна си малко след единайсет, но така и не заспа.
21
Въпреки безсънната нощ Себастиан не беше уморен. Дръпна завесите, за да позволи на първите слънчеви лъчи да изпълнят стаята му. Вече знаеше как се чувства атлет на сутринта преди финала на Олимпийските игри.
Взе дълъг студен душ и облече джинси, тениска и маратонки. Поръча закуска в стаята си, но само колкото да убие времето. Щеше да се обади на вуйчо си Джайлс и да му разкаже как се развиват нещата, ако в Лондон не беше нощ. Слезе на рецепцията малко след десет и помоли да му дадат сметката.
— Надявам се, че престоят ви при нас ви е харесал, мистър Клифтън — каза рецепционистът. — И че ще се върнете скоро.
— И аз се надявам — каза Себ, докато вадеше кредитната си карта, макар че не можеше да си представи при какви обстоятелства би се върнал тук.
— Да пратя ли някой да събере багажа ви, мистър Клифтън? — попита рецепционистът, докато му връщаше картата.
Себ за момент се обърка.
— Не, ще го взема по-късно.
— Както желаете, сър.
Себ излезе от хотела и със задоволство, но без изненада откри, че Виджай го чака, облегнат на моторетката.
— Този път къде, сър?
— На Алтамонт 114.
— При луксозните магазини. Подарък на приятелката си ли ще купувате?
— Нещо такова — каза Себ.
Пристигнаха пред „Бомбайски булки“ в десет и двайсет. Това бе среща, за която никога не би закъснял. Виджай не коментира, когато Себ го помоли да паркира на някое по-закътано място, но остана изненадан от следващата му инструкция.
— Искам да вземете автобус до летището и да ме чакате пред входа на вътрешния терминал. — Извади 500 рупии от портфейла си и му връчи износените банкноти.
— Благодаря, сър — каза Виджай и се отдалечи. Изглеждаше още по-смаян.