Вирджиния отново вдигна слушалката.
— Взех я.
— Погрижете се Сайръс да не забрави случая — каза Тренд. — С нетърпение очаквам да науча всичко на срещата ни утре сутринта.
— Ели Мей, ще вземете ли този мъж за свой…
Вирджиния седеше на осмия ред сред най-далечните клонове на фамилията Камбъл. Имаше отличен изглед към младоженците и трябваше да отдаде дължимото на Ели Мей, защото Сайръс изглеждаше почти приемлив в сутрешния си костюм и може би дори бе свалил няколко килограма. И ако се съдеше по изражението му, очевидно обожаваше жената, която предстоеше да бъде обявена за г-жа Грант. Макар че в интерес на истината дори на една всеотдайна майка би ѝ било трудно да опише булката другояче освен като невзрачна, което носеше на Вирджиния известно удовлетворение.
Беше седнала колкото се може по-близо до пътеката с надеждата, че Сайръс ще я забележи, докато излиза с булката от църквата. Но в последния момент се появи едно тричленно семейство и я избута към средата на пейката. Въпреки че не сваляше поглед от младоженеца, докато г-н и г-жа Грант вървяха по пътеката, Сайръс, изглежда, не забелязваше никого освен съпругата си и мина щастливо покрай нея.
След като излезе от църквата, Вирджиния погледна инструкциите, отпечатани прилежно на гърба на поканата. Мястото ѝ беше в автобус В, който заедно със седем други автобуса, безброй лимузини и дори някоя и друга обикновена кола чакаше в безкрайна редица. Тя се качи и седна на задните седалки.
— Здравейте — каза елегантна белокоса дама и и протегна ръка в ръкавица, след като Вирджиния се настани до нея. — Аз съм Уинифред Грант. Сайръс ми е племенник.
— Кати Фрамптън — каза Вирджиния. — Братовчедка съм на Ели Мей.
— Май не съм ви виждала досега — каза Уинифред, докато автобусът потегляше.
— Не. Живея в Шотландия и рядко се връщам в Щатите.
— Виждам, че очаквате дете.
— Да, след два месеца.
— На момче ли се надявате, или на момиче?
Вирджиния изобщо не бе помисляла, че могат да я разпитват за бременността ѝ.
— Каквото е рекъл Господ — отвърна тя.
— Колко благоразумно, скъпа.
— Мисля, че церемонията мина доста добре — каза Вирджиния, за да смени темата.
— Да, но ми се иска Сайръс да се беше оженил за Ели Мей още преди двайсет години. И двете семейства го планираха открай време.
— Защо не е станало?
— Сайръс открай време си е стеснителен. Дори не посмя да покани Ели Мей да бъде негова дама на абитуриентския бал и така Уейн Холидей го изпревари. Уейн беше защитник във футболния отбор на училището, истинска звезда и, честно казано, можеше да има всяко момиче, което пожелае — и сигурно ги е имал. Тя се остави да я забърше и, ако трябва да сме откровени, той едва ли е бил привлечен от външността ѝ.
— Къде е Уейн сега?
— Нямам представа, но като се имат предвид условията около развода, сигурно се излежава на някой остров в южните морета и пие пиня колада, заобиколен от оскъдно облечени девици.
На Вирджиния не ѝ бе нужно да пита кой е бил адвокатът на Уейн Холидей. Беше следила с огромен интерес делото в „Стейт Таймс“ и бе останала впечатлена от размера на обезщетението, което г-н Тренд бе изкопчил за клиента си.
Автобусът сви от пътя и продължи покрай безкрайна поредица портали от ковано желязо, след което зави по дълга алея с високи борове от двете страни, която водеше към огромно имение в колониален стил, заобиколено от стотици акри грижливо поддържани поляни.
— Как изглежда ранчото на Сайръс? — попита Вирджиния.
— Горе-долу със същите размери е, предполагам — каза Уинифред. — Така че не му се наложи да се тормози с приготовленията. Брак, сключен не на небето, а на Нюйоркската фондова борса — с усмивка добави тя.
Автобусът спря пред огромно имение. Вирджиния слезе и се нареди на дългата опашка гости, които чакаха поканите им да бъдат внимателно проверени. Когато дойде нейният ред, получи малък бял плик от някаква жена, която сякаш знаеше точно коя е тя.
— Вие сте на шеста маса — прошепна жената. — Там няма никого, за когото да се безпокоите.
Вирджиния кимна и последва другите гости в къщата. Сервитьори с бели сака и с подноси с шампанско се бяха наредили в редица чак до балния салон, където щеше да бъде сервиран обяд за четиристотин души. Вирджиния огледа помещението като жокей от Националното първенство, който преценява кои препятствия биха му създали трудности.
Покрай едната страна на залата имаше дълга маса, очевидно запазена за семейството и най-важните гости. Пред нея се намираше дансингът, а отвъд него бяха разположени четирийсет кръгли маси. Вирджиния все още оглеждаше всичко това, когато прозвуча гонг и тостмайсторът в червен фрак обяви: