През множеството премина раздвижване, дори смях, което му позволи малко да се отпусне.
— Мейзи е родена през 1901 година, по времето на кралица Виктория, и почина на седемдесет и една по времето на кралица Елизабет Втора. Първата и последната книга на рафта ми, както често описваше двете кралици. Животът ѝ започнал на Стийл Хаус Лейн 27, на задните улички на Бристолското пристанище, а баща ми Артър Клифтън, докер, роден през 1898 година, живеел на номер 37. Двамата дори не трябвало да пресичат улицата, за да се натъкнат един на друг. Баща ми умрял, когато съм бил само на една година, така че не го познавам и отговорността за отглеждането ми падна единствено върху раменете на майка ми. Мейзи никога нямаше амбиции за самата себе си, но това не ѝ попречи през онези ранни години да се бори за всеки фартинг — да, фартинг, — за да е сигурна, че никога няма да гладувам и няма да бъда лишен от нещо. Разбира се, аз нямах представа за жертвите, които е трябвало да направи, за да постъпя в „Сейнт Бийд“ като стипендиант на хора, а след това да продължа в Бристолската гимназия, преди да ми предложат да постъпя в Оксфорд — град, който самата тя посети само веднъж.
— Ако се беше родила днес, това щеше да е град, който би я приел с отворени обятия. Откъде съм сигурен в това ли? Защото на шейсет и две годишна възраст, когато повечето хора се готвят да се оттеглят от активния живот, Мейзи се записа в Бристолския университет и три години по-късно се дипломира с почести. И до днес тя остава единственият представител на фамилията Клифтън, стигнал дотам. Представете си какво би постигнала, ако се беше родила едно поколение по-късно.
— Майка ми посещаваше редовно църква до последния си ден и веднъж я попитах дали смята, че ще отиде в рая. „Определено се надявам — отвърна ми тя, — тъй като трябва да си поговоря със свети Петър, свети Павел и Господ“. Едва ли ще се изненадате, че я попитах какво смята да им каже. „Ще кажа на свети Петър, че никоя от близките на Господ жени не се е отричала от Него нито веднъж, камо ли три пъти. Мъже, какво да ги правиш“. — Този път смехът беше по-силен. Хари, който вече чувстваше, че владее аудиторията, не продължи, докато не настъпи пълна тишина. — „А свети Павел ще питам защо му е трябвало толкова време, за да схване посланието“ — продължи Мейзи. „А какво ще кажеш на Господ?“ — попитах я аз. „Ако си Божий син, би ли посочил на Всемогъщия, че светът щеше да е много по-добро място, ако имаше само една религия, защото тогава всички щяхме да пеем от едни и същи псалтири“.
Хари никога досега не беше чувал аплодисменти в църква и си помисли, че това много би зарадвало майка му.
— Когато изгубим близък човек, си спомняме всички неща, които сме искали да му кажем и изведнъж е станало твърде късно да го направим. Иска ми се да разбирах, да оценявах и да си давах напълно сметка за жертвите, които направи майка ми и благодарение на които можех да живея такъв привилегирован живот. Живот, за който се боя, че понякога приемам за даденост. Когато за първи път отидох в „Сейнт Бийд", облечен в чисто новия ми тъмносин блейзър и дългите сиви панталони, взехме трамвая от Чапел Стрийт и така и не разбрах защо слязохме на няколкостотин метра от училището. Защото майка ми не искаше другите момчета да я видят. Мислеше си, че ще се срамувам от нея.
— Срамувам се — каза Хари и гласът му трепна. — Трябваше да се гордея с тази великолепна дама, а не да я крия. А когато влязох в Бристолската гимназия, тя продължи да работи по цял ден като сервитьорка в хотел „Роял“ през деня, а после в нощния клуб на Еди. Не знаех, че единствено така е можела да си позволи училищните такси. Но, подобно на свети Петър, когато някой от съучениците ми ме питаше дали е вярно, че майка ми работи в нощен клуб, аз отричах.
Хари сведе глава и Ема с безпокойство видя, че по бузите му се стичат сълзи.
— Какви трудности е трябвало да преживее, без нито веднъж, нито веднъж… да ме натовари с проблемите си. А сега е твърде късно, за да ѝ кажа. — Главата на Хари се сведе отново. — Да ѝ кажа… — повтори той, като отчаяно търсеше докъде е стигнал и се вкопчи в страните на амвона. — А когато влязох в Бристолската гимназия… не осъзнавах. — Той яростно обърна на предишната страница. — Не осъзнавах… — Обърна на друга страница. — Когато някой от съучениците ми ме питаше…
Джайлс бавно стана от мястото си, отиде до амвона и изкачи стъпалата. Прегърна приятеля си през раменете и го отведе обратно до първия ред.
Хари хвана ръката на Ема и прошепна:
— Разочаровах я, когато най-много имаше нужда от мен.
Джайлс отговори, без да си прави труда да шепне: