Спомена ли на Ема, че си отказал рицарско звание — чест, която не би и помислил да приемеш, докато Бабаков е в затвора? Гордея се с теб за това, макар че щях да се зарадвам да чуя как се обръщат към сина ми със „сър Хари “.
— Никога не си ми казвал — рече Ема.
— Не съм казвал на никого — отвърна Хари. — Джайлс трябва да е разбрал някак.
Той продължи с писмото:
А сега се обръщам към Уилям Уоруик, който толкова много години забавлява толкова много хора. Хари, може би е време да го пенсионираш, за да можеш най-сетне да се протегнеш и да достигнеш до още по-големи висини. Веднъж, преди много години, ми разказа общите линии на роман, който винаги си искал да напишеш, но така и не намираш време за него. Не намираш време, защото онзи покварен стар издател Харолд Гинзбърг непрекъснато те изкушаваше с все по-големи и по-големи аванси и хонорари. Може би е дошло времето да напишеш книга, която ще донесе щастие на бъдещите поколения и чиято репутация ще надживее всеки списък на бестселъри и ще те нареди сред шепата писатели, чиито имена никога не ще умрат.
Край с бръщолевенето. Сега ми остава само да ви благодаря, че направихте последните ми години така спокойни, удобни и пълни с радост. И когато дойде време някой от вас да напише подобно писмо, моля да не бъдете като мен и да чувствате, че бихте могли да постигнете много повече в живота си.
Твоя любяща майка,
Мейзи
Хари наля три чаши от мерлото и даде по една на Ема и Себ. После вдигна своята.
— За Мейзи. Проницателна старица.
— За Мейзи.
— А, за малко да забравя — каза Хари и отново вдигна писмото. Има послепис.
П.П. Моля да напомниш за мен на скъпия си приятел Джайлс, който може да се смята за щастливец, че не писах за него, защото ако го бях направила, писмото щеше да е много по-дълго.
Ема Клифтън
1972–1975
26
— Добро утро, мисис Клифтън. Обажда се Еди Листър. Срещнахме се за кратко на погребението на свекърва ви, но няма причина да ме помните.
— Откъде познавахте Мейзи, мистър Листър? — попита Ема, защото той бе прав — името му не ѝ говореше нищо.
— Аз съм председател на настоятелите на Бристолската кралска лечебница. Тя бе една от доброволките ни и ще липсва на всички ни, както на екипа, така и на пациентите.
— Нямах представа — рече Ема. — С какво се е занимавала?
— Тя отговаряше за библиотеката и организираше ежедневното разнасяне на книги из отделенията. В лечебницата ни се чете повече, отколкото в която и да било друга болница в страната.
— Защо ли не съм изненадана — рече Ема. — Ако търсите да я заместите с някого, с радост ще поема задълженията ѝ.
— Не, благодаря, мисис Клифтън, не това е причината да се обаждам.
— Но аз съм сигурна, че мога да организирам библиотеката, а и семейството ми поддържа тесни връзки с болницата от много години. Дядо ми сър Уолтър Барингтън бе председател на настоятелите, съпругът ми се поправяше при вас, след като бе тежко ранен от немска мина през четирийсет и пета, а майка ми прекара последните месеци от живота си под грижите на д-р Рейбърн. Нещо повече, аз самата съм родена в Кралската лечебница.
— Впечатлен съм, мисис Клифтън, но все пак не мисля, че сте подходящият човек за организиране на разнасянето на книги.
— Мога ли да попитам защо така категорично отказвате да ме вземете предвид?
— Защото се надявах да се съгласите да станете настоятел на болницата.
Ема за момент замълча.
— Изобщо не съм сигурна с какво се занимава един настоятел на болница.
— Всяка по-голяма обществена болница — а нашата е една от най-големите в страната — има борд от настоятели, избирани от местната общност.
— И какви ще бъдат отговорностите ми?
— Правим срещи на всяко тримесечие и освен това каня всеки член на управителния съвет да поеме конкретно отделение на болницата. Мисля, че сестринското отделение може да ви допадне. Нашата старша сестра Мима Пъдикомби представлява двете хиляди сестри, които работят на пълен щат в болницата. Трябва да спомена, че ако се съгласите да станете настоятел, това няма да доведе до изоставяне на другите ви задължения и до разходи. Давам си сметка, че сте заета жена с много отговорности, мисис Клифтън, но наистина се надявам да си помислите за предложението ми, преди да вземете…
— Вече си помислих.
Мистър Листър въздъхна.
— Да, боях се, че ще бъдете твърде заета с другите си дела, и, разбира се, напълно разбирам…