— А после с какво ще се занимавате? Не ми се вярва да се посветите на голфа или да тръгнете на курсове по кошничарство.
Ема се разсмя.
— Не, но неотдавна ме направиха настойник на Бристолската кралска лечебница.
— Чудесна болница, но съм сигурна, че вече сте открили, за разлика от колегите ми социалисти, че просто няма достатъчно пари, за да може всяка болница да получи не само онова, което иска, но и от което се нуждае при появата на толкова много нови лекарства. Най-големият проблем на здравеопазването е, че вече не умираме удобно на седемдесет, а все повече хора доживяват до осемдесет, деветдесет и дори до сто. Който и да спечели следващите избори, ще трябва да се изправи пред този проблем, ако не иска да натовари бъдещите поколения с огромни дългове, които те никога няма да могат да върнат. Може би бихте могли да помогнете, Ема.
— Как?
Тачър сниши глас.
— Сигурно сте чули слуховете, че ако спечелим, ще ми бъде предложено Министерството на здравеопазването. Би било добре да имам приятел, който работи истинска работа, вместо да присъства на безкрайни срещи с експерти с по три научни степени и никакъв практически опит.
— За мен ще е удоволствие да помогна по всякакъв начин — отвърна поласканата от предложението Ема.
— Благодаря — каза Маргарет. — Знам, че искам много, но може да се окаже полезно в дългосрочен план да имаме силна фигура в комитета на консерваторите на запад.
Изведнъж се разнесе силен протяжен звън, който едва не оглуши Ема. Вратата се отвори и в салона влезе мъж с черно сако и изкрещя:
— Гласуване по групи!
— Боя се, че трябва да се връщам на работа — каза Тачър. — Тройно гласуване, така че не мога да го подмина.
— Какво гласувате?
— Нямам представа, но някой от организаторите на групата ще ме насочи в правилната посока. А ни казаха, че за днес няма да има повече гласувания. Това се нарича засада — гласуване на поправка, за която смятаме, че не е спорна, и се съгласяваме. Не мога да се оплаквам, защото ако бяхме в опозиция, щяхме да правим абсолютно същото. Наричат го демокрация, но вие вече знаете възгледите ми по този въпрос. Да поддържаме връзка, Ема. Момичетата от Съмървил трябва да се държат едно за друго.
Маргарет Тачър стана и се ръкува с Ема, преди да хукне с останалите депутати, които напускаха скоростно салона, за да стигнат за осем минути до местата си, преди да са затръшнали вратите в лицата им.
Развеселена и същевременно изтощена, Ема се отпусна на стола и се запита дали Маргарет Тачър въздейства по същия начин и на другите.
— Радвам се, че наминахте, Джон. Нямаше да моля за толкова спешна среща, ако нямаше развитие по въпроса.
— Няма проблем, Алън, и благодаря за информацията, защото ми позволи да изровя съответното досие.
— Може би е добре като начало да ми кажете как стоят нещата с мис Брант.
Сър Джон Рени, генералният директор на МИ6, отвори папката на масата.
— Мис Брант е родена в Дрезден през 1944 година. На шестнайсетгодишна възраст е влязла в младежката организация на комунистическата партия, а след училище е постъпила в източногерманската Школа за чужди езици, където е учила руски. След дипломирането си Щази я наема като преводачка на международни конференции, което според нас е просто фасада. Нямаме обаче доказателства, че е предавала на началниците си нещо повече от банална информация Всъщност сме на мнение, че е изпаднала в немилост до аферата с Джайлс Барингтън.
— Която предполагам е нагласена.
— Да. Но кой е нагласеният? Защото тя със сигурност не е в списъка ни с агенти, които са специализирани в подобни неща, а ако трябва да съм честен по отношение на Барингтън, той заобикаля отдалеч сладките капани, докато пътува оттатък Желязната завеса, въпреки че на няколко пъти е имал възможност да попадне в тях.
— Възможно ли е тя наистина да се е влюбила в него? — попита секретарят на кабинета.
— Нищо в досието ви не намеква, че сте романтичен, Алън, така че ще приема въпроса ви сериозно. Подобно нещо определено би обяснило няколко инцидента, които се случиха след пристигането ѝ във Великобритания.
— Какви инциденти?
— Вече знаем, че спасяването на дамата в беда от другата страна на Желязната завеса от Джайлс Барингтън всъщност не е било никакво спасяване, а добре организирана операция, наблюдавана и одобрена от маршал Кошевой.
— Сигурен ли сте?
— Да. Когато Брант се опитвала да премине границата заедно с Барингтън, в автобуса попаднала на млад офицер, който едва не опропастил цялата операция с въпросите си. Седмица по-късно го командировали в Сибир. Това ни накара да заподозрем, че те от самото начало са искали тя да премине границата, макар да има вероятност да е приела плановете им, защото наистина е искала да избяга.