— Ама че удар — каза Дезмънд Мелър, след като прочете изявлението. — Не съм сигурен, че можем да направим нещо.
— Колко голям е делът ни във „Фартингс Кауфман"? — попита Джим Нолс.
— Притежаваме шест процента от „Фартингс“ — каза Ейдриън Слоун. — Но те ще станат три в новата банка след сливането, което няма да ни осигури място в борда.
— И макар че „Мелър Травъл“ имаше поредната добра година — каза Дезмънд, — просто нямам финансовите способности да се справя с Бишара.
— Един от хората ми в Националната банка ми каза че очаква сливането да бъде ратифицирано до две седмици — каза Нолс.
— Освен ако Националната банка не сметне, че не може да го ратифицира — каза Слоун.
— На какви основания? — попита Мелър.
— Ако директорите не изпълняват едно от задължителните условиш на банката.
— Кое условие имаш предвид, Ейдриън?
— Никой от тях да не е влизал в затвора.
30
Себастиан излезе от летище, Дълес“ и се нареди на късата опашка за таксита.
— Хотел „Уилард“, ако обичате — каза на шофьора.
Открай време му харесваше да пътува от летището до столицата. Дългият път лъкатушеше през гори, преди да пресече Потомак и да мине покрай великолепните мраморни монументи на прочутите президенти, които доминираха над ландшафта подобно на римски храмове. Джеферсън, Линкълн и накрая Вашингтон, преди таксито да спре пред хотела.
Себастиан остана впечатлен, когато рецепционистът го посрещна с "Добре дошли отново, мистър Клифтън“, тъй като бе отсядал тук само веднъж.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Колко време ще ми е нужно да стигна до училище "Джеферсън“?
— Петнайсет, най-много двайсет минути. Да ви резервирам ли такси?
Себ си погледна часовника. Тъкмо минаваше два следобед.
— Да. За четири и двайсет?
— За четири и двайсет, сър. Ще се обадя в стаята ви веднага щом колата пристигне.
Себ се качи на деветия етаж и докато гледаше към Белия дом, си даде сметка, че дори са му дали същата стая като миналия път. Разопакова оскъдния си багаж и прибра хиляда долара в стенния сейф — предполагаше, че парите ще са повече от достатъчни да купи всички картини на Джесика. Съблече се, взе душ, легна на леглото и отпусна глава на възглавницата…
Телефонът звънеше. Себ отвори очи и се опита да си спомни къде е. Вдигна слушалката.
— Таксито ви чака пред главния вход, сър.
Себ си погледна часовника — 4:15. Явно беше заспал. Проклета часова разлика!
— Благодаря, идвам веднага.
Бързо облече чисти дрехи и слезе долу.
— Можете ли да ме закарате дотам преди пет?
— Зависи къде е това „дотам“ — отвърна шофьорът.
— Извинете, училище „Джеферсън“.
— Нямате грижи. — Таксито се включи в следобедния трафик.
Себ вече работеше върху два плана. Ако при пристигането си пред училището забележеше Саманта или Джесика, щеше да изчака да си тръгнат, преди да влезе в изложбата. А ако ги нямаше, щеше да погледне набързо творбите на дъщеря си, да избере картините, които иска, и да се върне в „Уилард“ преди да са разбрали, че е бил там.
Няколко минути преди пет таксито спря пред входа на училището. Себ остана на задната седалка и гледаше как двама родители с детето си вървят по пътеката и влизат в сградата. Плати и ги последва предпазливо, като през цялото време се оглеждаше за двамата души, които не искаше да види. Когато влезе, бе посрещнат от голяма червена стрелка с думите ХУДОЖЕСТВЕНА ИЗЛОЖБА, сочеща надолу по коридора.
Продължи да се оглежда, но от Саманта и Джесика нямаше и следа. По стените на изложбената зала висяха повече от сто картини, изпълнени в дръзки ярки цветове, но засега в помещението имаше само няколко родители, които очевидно се интересуваха единствено от творбите на потомците си. Себ реши да се придържа към план А и бързо обиколи залата. Не беше трудно да познае работите на Джесика — тя беше „съвсем друга класа“, както обичаше да казва баща му за стария си училищен приятел мистър Дийкинс.
На всеки няколко секунди поглеждаше към вратата, но тъй като от тях нямаше и следа, Себ започна да се вглежда по-внимателно в картините на дъщеря си. Макар да бе едва десетгодишна, тя вече имаше собствен стил — четката се движеше дръзко и уверено без никакъв намек за втори опит. А когато спря пред картината, озаглавена „Баща ми“, разбра защо д-р Улф я беше описала като „изключителна“. На Себ му се стори, че хваналите се за ръце мъж и жена са повлияни от Рьоне Магрит. Жената можеше да е единствено Саманта с топлата усмивка, милите очи и дори малкия родилен белег, който никога нямаше да забрави. Мъжът бе облечен със сив костюм, бяла риза и синя вратовръзка, но лицето му не бе изпълнено, а оставено празно. Себ изпита толкова много емоции — тъга, убеждение, че е пълен глупак, съжаление, вина, но най-вече съжаление.