Хаким открай време обичаше да отгатва националността на човек, миналото и професията му, като само го наблюдава — умение, на което го бе научил баща му, докато се опитваше да продаде скъп килим на някой клиент. Първо основните неща — бижутата, часовника, дрехите и обувките и всичко друго, което се набива на очи.
Книгата предполагаше интелигентност, а сватбената халка, както и годежният пръстен, говореха за богатство, на което не се обръща особено внимание. Костюмът бе на Ив Сен Лоран, обувките — на Халстон. Неопитният наблюдател би я описал като жена на определена възраст; внимателният — като Скай Мастърсън или друга класическа красавица. Стройната ѝ елегантна фигура и дългата светла коса намекваха, че е скандинавка.
На Хаким му се искаше да завърже разговор с нея, но тъй като тя бе така погълната от романа, че изобщо не го удостои с поглед, реши да се задоволи с няколко часа сън, макар че се чудеше дали по-късно няма да съжалява.
Саманта обикаляше бавно изложбата, а нервната Джесика я следваше на крачка зад нея.
— Какво мислиш, мамо? Дали някой ще купи моя картина?
— Е, като начало аз ще го направя.
— Слава богу. Не искам да съм единствената, която не може да продаде нищо.
Саманта се разсмя.
— Не мисля, че ще имаш такъв проблем.
— Хареса ли си някоя?
— Да, номер трийсет и седем. Мисля, че е най-доброто нещо, което си рисувала. — Саманта още се възхищаваше на „Баща ми“, когато мис Томкинс се приближи и постави червена точка до картината. — Но аз се надявах да я купя — каза Саманта, без да може да скрие разочарованието си.
— Много съжалявам, госпожо Бруър, но всички картини на Джесика бяха продадени няколко минути след откриването на изложбата.
— Сигурна ли сте? — попита Джесика. — Сложих цена от петстотин долара на тази картина, така че никой да не я купи, защото исках да я подаря на мама.
— Господинът също я хареса най-много — каза мис Томкинс. — И цената като че ли изобщо не го смути.
— Как се казва този господин? — тихо попита Саманта.
— Нямам представа. Дойде малко преди откриването и купи всички картини на Джесика. — Тя се огледа. — Но явно си е тръгнал.
— Иска ми се да го бях видяла — каза Джесика.
— Защо? — попита Саманта.
— Защото така щях да мога да запълня лицето.
— Колко? — невярващо попита Ели Мей.
— Близо два милиона долара — призна Сайръс.
— Това сигурно е най-скъпото еднократно преспиване в историята и проклета да съм, ако позволя на тази мръсница да ѝ се размине.
— Но тя е лейди — каза Сайръс.
— Няма да е първата лейди, която познава тутакси кой е смотаняк.
— Но все пак има вероятност малкият Фреди да е от мен.
— Имам чувството, че малкият Фреди не е дори от нея — каза Ели Мей.
— И какво смяташ да правиш?
— Да се погрижа лейди Вирджиния да разбере, че не ѝ се е разминало.
Хаким се събуди от дрямката си. Примигна, натисна копчето на дръжката и облегалката се изправи. Секунди по-късно една стюардеса му предложи топла кърпа. Той леко разтърка очите, челото и накрая врата си, докато не се почувства горе-долу буден.
— Желаете ли закуска, мистър Бишара? — попита стюардесата, докато вземаше кърпата с щипци.
— Само портокалов сок и кафе, ако обичате. Чисто.
Погледна жената до себе си, но видя, че ѝ остават още няколко страници, така че с неохота реши да не я прекъсва.
Когато пилотът обяви, че ще кацнат след трийсет минути, жената незабавно изчезна в тоалетната и се забави доста време. Хаким реши, че явно някой щастливец я очаква на „Хийтроу".
Винаги обичаше да е сред първите слезли от самолета, особено когато носеше само ръчен багаж и нямаше да му се налага да чака куфари. Шофьорът щеше да го чака пред терминала и въпреки че беше неделя, той възнамеряваше да отиде в офиса и да отметне планината поща, която сигурно се бе натрупала на бюфета му. За пореден път наруга мислено нигерийския петролен министър.
Тъй като беше станал британски поданик, вече не минаваше през паспортна проверка и не му се налагашe да се реди на дългите опашки. Мина покрай въртележките за багаж и продължи направо към зеления коридор, тъй като не беше купувал нищо в Лагос. Щом влезе в коридора, един митнически служител пристъпи напред и препречи пътя му.
— Мога ли да проверя чантата ви, сър?