С усилие на волята, каквото не бе подозирал, че може да събере, той пусна нощницата да падне върху бедрата й, като мислено ругаеше съвестта си, че се беше обадила в такъв неподходящ момент. Уайлдууд се опита да се овладее.
— Мисля, че тази нощ ще спя на палубата. — Той се обърна бързо и тръгна към вратата. Графът я отвори рязко и се обърна, за да погледне назад, при което решителността му да си тръгне за малко не се изпари.
Сабрина стоеше неподвижно в средата на каютата. Светлината на фенера проникваше през прозрачната материя на нощницата й. Косата й беше разрошена, устните й — подути, а лицето — зачервено. Зелените й очи бяха разширени от изненада и блестяха от желание. Прииска му се да се върне при нея.
Никълъс си пое дълбоко дъх, за да се успокои.
— Можеш да използваш леглото. — Той кимна отсечено и излезе навън, като затвори вратата зад себе си.
Сабрина остана втренчена в затворената врата, изненадана от внезапното му решение да си тръгне. Защо я беше оставил? Какво беше направила?
Никога през живота си не беше изпитвала такова силно желание. Никога не беше желала мъж толкова необуздано. След смъртта на Джак не бе спала с нито един мъж, но дори и покойният й съпруг не бе имал способността да предизвика такава страстна реакция у нея.
Разтърсена от незадоволената си нужда, стисна юмруци до бедрата си. След тринадесет дълги години беше успяла да намери мъжа, който разпалваше пламъците на желанието със сила, каквато тя не бе вярвала, че съществува. Никълъс. Нейният съпруг.
Сабрина бе обзета от раздразнение, което бързо бе заменено от растящ гняв. Това да не беше някаква груба шега? Дали той просто не се опитваше да й докаже нещо? Да й докаже, че можеше да преодолее принципите, резервите и желанията й, когато пожелаеше? По дяволите, той почти беше успял да го направи. Защитата й се беше срутила почти само пред изпепеляващия поглед на очите му.
Сабрина започна да крачи из стаята. Как беше позволила да се държи толкова глупаво? Сега той най-вероятно беше на палубата и се усмихваше весело на победата си. Тя не разбираше защо Никълъс беше решил да спре, когато беше постигнал своето, но й се струваше, че това вероятно беше част от плана му. Той очевидно не я желаеше истински. Нарастващото удоволствие, което бяха споделили, докато бяха разговаряли, вероятно също беше престорено и имаше за цел да я постави в неудобно положение. Да я постави на мястото й. За него тя не означаваше нищо повече от която и да било от безбройните жени, които бе имал преди. Нищо повече от една обикновена уличница.
Тя вдигна рязко глава и се втренчи ядосано в леглото. Само като си помислеше, че бе била готова да му се отдаде, и то с желание. Да се върже така с този смехотворен брак. Е, Никълъс беше получил последния си шанс. Друга възможност нямаше да му бъде дадена.
Сабрина се хвърли на леглото и се зави плътно. Туптенето на сърцето отекваше в ушите й. Тя дръпна одеялото над главата си и затвори плътно очи.
Плътно. За да изтрие спомена за вкуса му, за докосването му.
Плътно. За да потуши нуждата, която все още кипеше в нея.
Плътно. За да пропъди болката.
Кокалчетата на ръцете му побеляха от силата, с която стискаше перилата. Никълъс се беше втренчил в нощта, но не виждаше нищо. Опитваше се да се овладее, да възвърне нормалното си дишане, да успокои пулса си. И това усилие го караше да трепери.
Никога през живота си графът не беше напускал жена, когато успехът бе на крачка от него. Никога не беше отказвал онова, което му се бе предлагало свободно и лесно. Никога съвестта му не се беше намесвала по време на търсенето на удоволствия.
Какво му беше станало, по дяволите? Защо да отведе Сабрина в своето — в тяхното — легло му се беше сторило не само непочтено, но и неправилно? Та той искаше точно това. Това беше всичко, което искаше. А дали наистина беше всичко?
Не! Просветлението дойде толкова неочаквано, че той се почувства, сякаш някой беше забил юмрук в стомаха му. Той искаше нещо повече от нея. Нещо повече от миг на безумна страст. Той искаше… какво?
Любов?
Никълъс отхвърли тази мисъл, но тя се върна като някаква досадна муха и се загнезди в съзнанието му, като отказваше да бъде пренебрегната и настояваше за вниманието му. Любов — каква странна идея. Той никога не бе изпитвал любов и дори не вярваше, че това чувство съществува. Дали изобщо беше способен да разпознае любовта?
Мисълта се загнезди трайно в съзнанието му. Може би това обясняваше много от въпросите, които го измъчваха — странното му поведение по отношение на Сабрина и противоречивите чувства, които го изпълваха. Може би това обясняваше защо нейната целувка му беше въздействала със силата на юмручен удар. Може би Това обясняваше защо физическото задоволяване не му беше достатъчно, защо мисълта, че тя може да го намрази, бе непоносима за него.