Смехотворно. Ако беше толкова глупав, че да се влюби, то сигурно нямаше да бъде в жена, която дори малко щеше да прилича на Сабрина. О, тя беше красива и гореше от страст, която той не бе подозирал, че ще намери у нея, но тази жена беше упорита и много по-интелигентна, отколкото имаше право да бъде една жена. Тя вече беше доказала, че му е равна в словесния двубой. Не, здравият разум диктуваше той да се влюби в някоя покорна жена. Жена, която щеше да се съгласява с желанията му и щеше да уважава авторитета му.
Любовта не беше правилният отговор. Трябваше да има някаква друга причина за това, че се беше спрял, когато бе толкова лесно да я отнесе в леглото. За това, че внезапно бе взел присърце нейните тревоги и желания. За това, че се интересуваше толкова много какво желаеше и какво си мислеше тя.
Уайлдууд стоеше сам на тъмната палуба, придружаван само от раздразнението и нещастието си. Ако това наистина беше любов, то той не искаше да има нищо общо с нея.
Нощта щеше да бъде много дълга.
Ако някой й беше казал това, тя едва ли би му повярвала, но истината беше, че Сабрина спа по-зле на леглото отколкото на стола. Мяташе се неспокойно през цялата нощ. Тя си даде дума, че ще избягва и пренебрегва Никълъс, но още в мига, когато излезе на палубата, забеляза, че той вече е там.
— Сабрина — започна той, — за миналата нощ… — Тъмните му очи излъчваха предпазливост и загриженост и тя си наложи да не се поддава на влиянието на думите му. Той я беше накарал да се чувства като глупачка и тя нямаше да забрави това скоро.
— Не желая да обсъждам миналата нощ — каза хладно тя. — Предпочитам да забравя за случилото се. — Тя се обърна и насочи вниманието си към морето.
— Бих искал да ти обясня.
— Мисля, че всичко е пределно ясно.
— Така ли? — Той сграбчи ръката й и я обърна с лице към себе си. — Тогава може би ти ще бъдеш така любезна да ми го обясниш.
Сабрина го гледаше ядосано и решителността й да се преструва, че миналата нощ не се беше случило нищо, отстъпи пред растящия й гняв. Тя стисна зъби в последен опит да запази спокойствие.
— Пусни ме.
— Не и преди да ми кажеш какво имаше предвид. — В очите му прехвръкваха кехлибарени искри.
— Много добре. — Тя издърпа ръката си от неговата и се намръщи на болката, която изпита за миг. — Ти искаше да ми покажеш, че за теб не съм по-различна от която и да било друга жена, когато се стигне до устояването на печално известния ти чар. Искаше да ме унижиш и да ме поставиш в неудобно положение. Да ме сложиш на мястото ми. Дори не беше необходимо да завършваш прелъстяването, за да докажеш правотата си.
— Така ли мислиш? — попита той с недоверие в гласа. — Честно ли мислиш, че бих постъпил така с теб?
— Да. — Тя му хвърли предизвикателен поглед, сякаш го подканваше да се опита да отрече обвинението й.
— Защо, Сабрина? Каква причина бих имал да те унижавам?
— Причина? — Тя не беше мислила за това. Гневът не й беше позволил да потърси логическите причини за действията му. — Не знам.
— Е, узнай тогава. — Очите му се втренчиха в нейните и тя почувства безпокойство и съмнение. Дали не беше сбъркала? — Желая те от мига, в който се запознахме. Желаех почтената и спокойна лейди Станфорд. Но не толкова, колкото желая огнената, непредсказуема, упорита, вбесяваща ме Сабрина Харингтън, моята жена, ако случайно си забравила за тази малка подробност. — Той сграбчи рамото й. — Но какъвто съм си глупак, за първи път през живота си поставих желанията на една жена над моите собствени. Съгласен съм, че не трябваше да позволя нещата да стигнат чак дотам, докъдето стигнаха, но все пак в крайна сметка си тръгнах. Спазих идиотските условия на този така наречен брак. Дадох ти уединението, което толкова много искаш.
Сабрина го гледаше, изненадана от силата на думите му и огъня, който гореше в очите му.
— И след всичко това ти се осмеляваш да ме обвиняваш в най-ужасното престъпление. — Той я пусна внезапно. Сабрина отвори уста, за да каже нещо, но не успя да намери подходящите думи. Гневът й отстъпи пред справедливото възмущение на Никълъс.
Той я погледна ядосано.
— Освен това не ми харесва, че използваш думата прелъстяване. Струва ми се, че и от двете страни имаше значителни усилия в тази насока.
— Да не би да обвиняваш мен за всичко? — Гневът отново накара кръвта й да кипне. — Аз не съм онази, която се държи свободно и флиртува с теб. Аз не съм онази, която те оглежда с погледи, които ме карат да се чувствам, сякаш съм без дрехи. И аз определено не бях онази, която настояваше да дели каютата си с теб.