Той очакваше помощ и от едно друго място и също трябваше да изпрати едно писмо. То беше адресирано до неговия адвокат в Лондон и му нареждаше да наеме друг детектив, който да не бъде идиот като първия. Графът вече беше твърдо убеден, че обяснението на едно от брачните условия, които беше поставила Сабрина, се криеше в миналото й. Защо една жена, която винаги бе имала социално положение и богатство, искаше да се погрижи за финансовата си независимост? Какъвто и да беше отговорът на този въпрос, той все още оставаше загадка. Най-лесно информация можеше да се получи от клюките във висшето общество, но тя често се оказваше и най-ненадеждна. Но нито Никълъс, нито първият некадърник, когото беше наел да провери Сабрина, не бяха успели да открият дори и най-малкия намек за парични проблеми.
Никълъс продължи да върви по кея потънал в мислите си. Една красива карета привлече вниманието му и той забави стъпките си. Елегантното возило изглеждаше толкова не на място и той се зачуди какво беше довело каретата тук.
Вратата се отвори и един мъж на годините и ръста на графа излезе навън с гъвкавата походка на атлет. Облеклото му беше безупречно, русата му коса контрастираше със загорялата му кожа, цветът на която без съмнение се дължеше на много часове, прекарани в работа под палещите лъчи на слънцето. От каретата се протегна женска ръка, окичена с множество пръстени. Мъжът хвана ръката в своята, повдигна я до устните си, изви я умело и положи една целувка върху дланта й. Никълъс се ухили на това очевидно многократно повтаряно движение, което твърде вероятно имаше необходимия ефект. Обектът на вниманието му затвори вратата на каретата, обърна се и забеляза Никълъс. Мъжът сви рамене и намигна на графа, който му кимна учтиво в инстинктивния знак на одобрение между двама мъже, които споделяха нещо общо — преследването на насладата от женските ласки. Непознатият се отдалечи и Никълъс продължи да върви по пътя си, като не можа да се въздържи да не се усмихне.
Той свърши бързо работата си и се върна на пристанището. Беше още далеч от кораба, когато забеляза фигурата на Сабрина на палубата. Тя не беше напуснала кораба по време на престоя му в пристанището, като за първи път се бе съгласила с него, че трябва да замени мъжките си дрехи с нещо по-прилично, както и да вземе със себе си няколко моряка, тъй като на това място нямаше да бъде в безопасност, ако тръгнеше да се разхожда сама.
Тя погледна към него и му помаха с ръка. Дали пък не се радваше на завръщането му въпреки различията между тях? Странно беше как сърцето му затуптяваше по-силно, когато тя се появеше пред очите му. Той вдигна ръка, за да отговори на поздрава й.
— Бри! — разнесе се силен вик някъде близо до кораба.
Бри?
Никълъс забави хода си, огледа се и забеляза един широкоплещест мъж, който вървеше но трапа с широки крачки. Въпреки че го гледаше откъм гърба, подскачащата му походка и кройката на дрехите му се сториха смътно познати на графа.
Сабрина се втурна по палубата. Никълъс закрачи по-бързо, подтикван напред от някаква неясна тревога. Непознатият стигна до Сабрина и тя се озова в прегръдките му. Той я вдигна над земята и я завъртя в кръг, при което косата й се развя свободно. Дори от това разстояние Никълъс не можеше да сбърка задоволството в смеха й. Той видя с удивление как мъжът я прегърна и впи устни в нейните.
Никълъс се качи на борда точно навреме, за да види края на нещо, което определено можеше да се нарече страстна целувка. Графът усети как в него се надига гняв. Кой беше този мъж и защо целуваше Сабрина толкова интимно? Сабрина. Неговата съпруга! Той стисна зъби, ръцете му се свиха в юмруци и Никълъс едва успя да си наложи да запази самообладание.
— Твой познат, предполагам? — Гласът му беше студен и твърд.
Сабрина и непознатият се пуснаха и се обърнаха с лице към графа. Господи! Това беше мъжът от каретата. Той се ухили на Никълъс и задържа едната си ръка около кръста на Сабрина, сякаш искаше да му покаже, че тя е негова. Това само увеличи гнева на Уайлдууд.
— Ти! Кой си ти? — попита го Никълъс.
— Би трябвало да ти задам съшия въпрос — отвърна нахално русият мъж. — Тъй като се намираш на моя кораб.
— Твоят кораб? — понита объркано Никълъс.
— Никълъс, позволи ми да ти представя капитан Матю Медисън — намеси се Сабрина. Очите й блестяха предизвикателно.
Графът се втренчи удивено в мъжа. Това не беше посивялата бащинска фигура на морския вълк, който Уайлдууд си беше представял. Това беше някакъв разбойник, развратник и вероятно измамник.
— Мат, това е Никълъс Харингтън, граф Уайлдууд.