Медисън сви рамене.
— Е, добре, значи така му е името. Но какво търси тук?
— Аз съм нейният съпруг — процеди Никълъс през стиснати зъби.
— Съпруг? — Погледът на капитана се разшири от изненада. Той се обърна към Сабрина. — Вярно ли е това?
Тя сбърчи нос.
— Донякъде.
— Донякъде? — Медисън сви озадачено вежди. — Какво означава това, по дяволите?
— Не означава нищо — намеси се остро Никълъс. — И ще ти бъда много благодарен, ако си свалиш ръцете от жена ми.
Медисън се поколеба, прегърна бързо Сабрина и свали ръката си от кръста й. Тя хвърли презрителен поглед на графа и се обърна към капитана.
— Трябва да поговорим. Мина доста време и ние… — тя махна с ръце в някакъв неопределен жест — е, има някои неща, които трябва да обсъдим. Сигурна съм, че имаш въпроси.
— О, определено искам да ти задам няколко въпроса.
Тя се обърна към Никълъс и го погледна с изпепеляващ поглед.
— Сега ще се прибера в каютата си. Сама. — Сабрина се обърна и се отдалечи.
Графът се втренчи след нея. Медисън не беше единственият, който имаше въпроси към нея. Но Никълъс щеше да бъде проклет, ако позволеше проблемът да остане висящ. Той искаше отговори и ги искаше незабавно.
Медисън се разсмя.
— Тя наистина е страхотна, нали?
На младини графът се бе оказвал в много напечени ситуации, при които животът му беше висял на косъм. Той не бе участвал във войната, но беше служил на страната си по други начини. Всички качества, които някога го бяха правили изключително опасен човек, който се бореше и очакваше — не, изискваше — успех, се върнаха внезапно в него.
Той хвърли студен, заплашителен поглед на капитана и се постара гласът му да бъде в тон с погледа му.
— Докосни я още веднъж и ще те убия.
Никълъс кимна отсечено и тръгна след Сабрина.
Сабрина затръшна вратата на каютата си и започна да крачи из стаята. Никълъс нямаше право, абсолютно никакво право, да се държи с нея, сякаш тя беше негова собственост. Това, че той бе казал на Мат за брака им, я вбесяваше. Сабрина бе възнамерявала да му каже скоро по свой начин. А и Никълъс се бе държал толкова студено и гадно през цялото време.
Той действително се беше появил в неподходящ момент, но те просто се бяха поздравили като двама стари приятели, които не са се виждали повече от десет години. И все пак… Сабрина застина на мястото си, когато в съзнанието й изскочи една мисъл. Никълъс не знаеше за това. Той никога не беше срещал Мат и нямаше никаква представа за взаимоотношенията му със Сабрина в миналото. Никълъс знаеше само онова, което виждаше — жена му целуваше един красив непознат, при това го правеше определено с ентусиазъм.
Той ревнуваше! Сабрина се ухили, когато осъзна това. Разбира се, точно това беше. Каква прекрасна мисъл. Ако той я ревнуваше, значи поне малко се интересуваше от нея. Тази мисъл я накара да се почувства по-добре. Беше й омръзнало недоверието между тях и й се искаше да върне приятелството, което бе започнало да се заражда помежду им. Освен това… е, тя вече не беше уверена дали искаше да спазват стриктно условията на брака им.
Вратата се отвори с трясък и Никълъс нахълта в каютата.
— Сега ще си поговорим! — В гласа му се долавяше потиснат гняв, а очите му блестяха ядосано. Той затръшна вратата зад себе си и тръгна към Сабрина.
Тя инстинктивно отстъпи крачка назад.
— Много добре. Говори.
— Кой е той? — изръмжа Никълъс през стиснатите си зъби.
— Мат ли? — попита невинно тя.
— Разбира се, че Медисън. За кого другиго мислиш, че си говорим?
И последната капка съмнение се изпари. Той определено я ревнуваше. Това беше прекрасно. Сабрина едва успя да се въздържи да не се ухили радостно.
Тя отвори широко очи и се усмихна любезно.
— Ами, Мат, разбира се, е капитанът на този кораб.
Никълъс се втренчи гневно в нея.
— Отлично знаеш, че нямах това предвид. И не ме гледай толкова тъпо. И двамата знаем прекрасно, че не си глупачка; това е просто част от смехотворната пиеса, в която подозирам, че участваш от години. Почтената, тъпа, отегчителна лейди Станфорд със сигурност вече не съществува, ако изобщо е съществувала някога.
Сабрина го гледаше безмълвно. Дотолкова ли беше свалила гарда си, та бе позволила на този мъж с такава лекота да прозре истинската й същност? Дали свободата от пътуването и очакването за приключения не бяха разбили стените и преградите, които беше изграждала толкова упорито? Или просто десет години бяха твърде много време, за да бъдат скрити? Тя си пое дълбоко дъх.
— Много добре. — Тя скръсти ръце и го погледна право в очите. — Какво искаш да знаеш?