Желанието й се превърна в презрение.
— Казах ти, че ще правя каквото си искам. Ти нямаш абсолютно никакво право да…
— О, напротив, скъпа, имам. — Той отвори вратата и й се усмихна любезно. — В края на краищата, аз съм твоят съпруг и имам това право. — Той излезе и затвори вратата след себе си.
Сабрина остана загледана след него. Гневът й растеше с всяка измината секунда. Ама че непоносим, арогантен, нахален, покровителствен задник! Искаше й се да освободи гнева си и да се разкрещи с всичка сила. От години не беше изпитвала толкова силно желание да направи нещо, каквото и да е, за да освободи раздразнението, което се беше натрупало в нея. Ако Уайлдууд се върнеше в каютата в този момент, тя не беше уверена, че щеше да успее да се въздържи да не го разкъса с голи ръце.
Някой почука и вратата се отвори. Той се беше върнал. Без да мисли, Сабрина се обърна, сграбчи една тежка чаша от масата и я хвърли с всичка сила. Чашата се разби над вратата и на всички страни се разхвърчаха глинени парчета.
Мат се беше облегнал на рамката със скръстени ръце и я гледаше весело.
— Аз пък си мислех, че ще се радваш да ме видиш.
— Господи, Мат, съжалявам. — Тя отметна косата от лицето си. — Мислех, че е той.
— Съпругът ли? — В отговор тя му направи гримаса. — Разбирам. Имаме да си говорим за много неща, нали?
— Твърде вероятно. — Тя въздъхна.
Мат затвори вратата и отиде до шкафа, в който държеше най-хубавото си бренди. Той извади една бутилка, огледа я замислено и хвърли въпросителен поглед на Сабрина.
— Хубаво ли беше?
Тя отиде до него, взе една чаша и я протегна към него.
— Прекрасно.
Той напълни чашата.
— Защо се омъжи за него? — попита я тихо Медисън. Сабрина сви безпомощно рамене.
— Истината е, че не съм съвсем сигурна. Тогава ми се струваше, че идеята е много умна.
— Саймън ми каза, че си се ядосала и на следващия ден си се омъжила.
Сабрина отпи голяма глътка от брендито.
— Нещо такова.
— Знаеш ли, че можеше да се омъжиш за мен? Доколкото си спомням, винаги си ми била ядосана за нещо. — Той се ухили с онази момчешка усмивка, която бе стопила сърцето на не една жена.
— Мат! — Тя се разсмя. — Определено ми липсваше. — Сабрина отиде до масата и остави чашата си.
Медисън мина зад гърба й и обви ръце около нея. Сабрина подпря глава върху широките му, мускулести гърди. Беше толкова успокоително и безопасно да стои там, толкова близо до него. Той наистина й беше липсвал.
— Спомняш ли си кога се видяхме за последен път?
— Разбира се. — Мислите й се върнаха назад в годините, към времето, по което животът им бе протичал в приключения. Сабрина все още помнеше вълнението, което беше изпитвала от опасността. — Беше в нощта на последния ни удар. Онзи правителствен агент беше започнал да ни затруднява и се наложи да го отстраним, като го ударим по главата
Странно, тя не беше мислила за него отдавна. В продължение на години мъжът, чието лице Сабрина така и не беше видяла, бе изпълвал фантазиите й. В сънищата си тя бе преживявала отново и отново спомена за импулсивната си целувка. Той беше вторият мъж, когото беше целувала и все още не знаеше какво я беше накарало да го направи. Сабрина не беше казала на Мат за тази целувка и нямаше намерение да му казва сега.
— Спомням си, че когато свършихме работата, се разхождахме по плажа, преди да отплаваш.
— Исках да дойдеш с мен — подсети я той.
— Мат, аз имах дете, което трябваше да отгледам, и живот, който да изградя. Ти не беше подходящ за мен. Щеше постоянно да гониш фустите във всяко пристанище. И на мен щеше да ми се наложи да ти изтръгна сърцето.
— Но аз те обичах, Бри — каза с тъга той. Тя се разсмя отново.
— Ако не ме лъже паметта, този въпрос сме го уредили отдавна.
— Припомни ми — изръмжа той и положи брадичката си върху главата й.
— Казах ти, че сме твърде добри приятели, за да бъдем любовници. Казах ти, че за мен си онзи брат, когото никога не съм имала. И след това ти ме целуна. И…
Той въздъхна.
— Беше все едно, че целувах сестра си.
Сабрина се усмихна при мисълта за разговора си с Никълъс за приличните и неприличните начини, по които един брат целува сестра си. Целувката на Мат беше наистина приятна, но не караше коленете й да омекват, не спираше дъха й и не подпалваше сърцето й. Не беше като целувките на онзи проклетник, за когото се беше омъжила.
Мат се отдръпна и я обърна с лице към себе си.