— Той прави ли те щастлива? Обичаш ли го?
— Любов? — Сабрина се намръщи и се отдръпна. Тя взе чашата си и отпи една глътка. — Любовта няма нищо общо с това. Това е просто един брак по сметка и нищо повече.
— Брак по сметка? — изсумтя Мат. — Какво е това, по дяволите?
— Нещо адски трудно, повярвай ми.
— А не би трябвало да бъде. — Той вдигна своята чаша и отпи от брендито. — Видях как те гледа той — както акула гледа лещанка. — Мат й кимна. — Познавам този поглед. Той те желае. Дори ме заплаши, че ще ме убие, ако те докосна още веднъж.
— Наистина ли? — Сабрина не можа да потисне самодоволната си усмивка. — Колко грубо от негова страна.
Мак й хвърли скептичен поглед.
— Струва ми се, че ако умра от ръката на съпруга ти, това няма да те натъжи толкова, колкото се надявах. — Внезапно на лицето му се изписа изненада. — Ти го харесваш, нали?
— Точно сега не знам какво изпитвам към Никълъс — тросна се тя. — И наистина не искам да говоря за него.
Мат сви рамене.
— С удоволствие бих се съгласил с теб в това отношение. Сещам се за доста неща, които бих предпочел да обсъждам с теб. — Той отиде до един стол и седна, след което протегна крака върху съседния стол. Медиен се облегна назад, сложи ръце под тила си и погледна Сабрина. — Нека да поговорим за злато.
Сабрина отмести краката му от стола и те тупнаха тежко на пода. Тя се настани в освободеното място.
— Какво ти каза Саймън?
— Не много. Нещо за някакво злато, скрито в Египет от французите.
Тя се наведе напред.
— Истинско съкровище, Мат. Поне половин милион. Оставено там преди двадесет години. И чака… нас.
— Не мога да кажа, че историята не е интересна, но защо ти е това злато? Когато те видях за последен път, ти беше натрупала значително богатство. — Той присви очи и се вгледа в лицето й. — Да не си разорена, Бри?
— Не точно — отвърна предпазливо тя. — Просто имам леки финансови затруднения. Проблем с управлението на инвестициите ми. А сега, когато Белинда ще се жени, трябва да й осигуря подходяща зестра и… — Тя го погледна предизвикателно. — Е, парите ми трябват и толкова. А ти? Не мога да повярвам, че малко допълнителни средства няма да ти дойдат добре.
— Не знам. — Той сви рамене. — Парите вече не ми изглеждат толкова важни колкото преди. «Лейди Б» е само един от половин дузината ми кораби. Както виждаш, аз се справям доста добре. Разбира се — той се ухили широко, — да трупам богатството си по законни и почтени начини не е толкова забавно, колкото когато го правех с малко измама.
Сърцето на Сабрина се сви. Търсенето на златото беше спекулативно и вероятно опасно предприятие. Ако Мат наистина нямаше нужда от парите, значи нямаше причина да й помогне. А без Мат тя не беше сигурна, че ще успее да се справи с Никълъс.
— Много добре — каза бавно тя. — Разбирам защо не искаш да участваш в това. Но оценявам твоята…
— Чакай малко, Бри. — Мат се наведе напред и хвана ръцете й. — Не съм казвал, че няма да участвам. Казах само, че парите сами по себе си не означават много за мен. Но напоследък животът е прекалено безинтересен и твоето предложение ми се струва много по-вълнуващо, отколкото каквото и да било напоследък. — Очите Му проблеснаха весело. — А и нали не мислеше, че бих пропуснал шанса да работя отново със старата си съдружничка?
Сабрина почувства облекчение и си позволи да му се ухили, като потисна импулсивното желание да се хвърли на врата му. Оставаше й да убеди само един човек и тя съвсем не беше сигурна как щеше да го направи. Дори не знаеше дали моментът беше подходящ да каже на Никълъс за търсенето на съкровището. Но с всеки изминат ден корабът приближаваше все повече и повече към Египет, по-близо до съкровището, по-близо до момента, в който щеше да й се наложи да разкрие пред съпруга си поне една от тайните си.
— Кажи ми нещо, Бри. Сега си омъжена за богаташ. Защо все още се тревожиш за пари?
Тя измъкна ръцете си от неговите и се облегна назад в стола.
— Мат, ти сигурно си спомняш, че когато се запознахме, аз се опитвах да превърна една нещастна банда от селяни и рибари в нещо, което да прилича на печеливша организация, занимаваща се с контрабанда. — Той кимна и тя продължи. — Знаеш, че Джак не ми остави почти нищо. Само бижутата ми, къщата в Лондон и доста големи дългове. — Тя погледна към другия край на стаята и се върна към онова далечно време. — През целия си живото винаги съм мислила, че до себе си постоянно ще имам някой, който ще се грижи за мен. Всъщност, аз дори очаквах това. Първо беше пралеля ми след смъртта на родителите ми. И въпреки че и тя в крайна сметка ме изпрати на училище, все пак плащаше сметките. След това се появи Джак, който смяташе, че една жена не може да се занимава с финанси. Въпреки че отдавна подозираха, че джобовете ни са празни, той нито веднъж не сподели и дори не призна истината за финансовото ни положение с мен. А и той се държеше, сякаш можеше да се справи с всичко. След неговата смърт се върнах при пралеля ми, като очаквах, че тя отново ще се погрижи за мен. Тя живееше на около един ден път от селото, в което се запознах с теб. Аз бях млада, почти фалирала вдовица с малко дете и един ден дочух как слугите си говорят колко голямо затруднение създавам на домакинството с присъствието си. Не знам дали те знаеха, че ги слушам или не. Както и да е, техният разговор ме накара да осъзная колко съм зависима. Странно е, че никога дотогава не се бях замисляла за това, а може би дори ако бях се замислила, нямаше да ми се стори, че това е някакъв проблем. Смея да твърдя, че за повечето жени зависимостта изобщо не е проблем. Но докато слушах тези трудолюбиви хора и знаех, че не съм допринесла с нищо — на практика бях безполезна, — изпитах срам и определена доза самосъжаление. В крайна сметка — тя се разсмя тихо, — няма много почтени начини, чрез които една жена от добро семейство да може да се издържа сама.