Тя отпи голяма глътка от чашата си и се втренчи в Мат.
— Съжалението се превърна в решителност да си помогна сама. Зарекох се, че никога вече няма да позволя да бъда зависима от някого или да се оставя други да се грижат за издръжката ми. И досега… — тя вдигна чашата си — спазих клетвата си.
Медисън сви замислено вежди.
— Защо не си ми казала за това досега?
Тя повдигна вежди.
— Кога, Мат? Когато се срещнахме за първи път и ти се държа изключително подозрително с английската благородничка, която ти предлагаше да й помогнеш да започне да внася контрабандно стоки в страната си? Или по-късно, когато от време на време плавах с теб? Скъпи приятелю, аз никога не си бях задавала въпроса защо вършех онова, което вършех. — Тя му се усмихна. — А и ти не си ме питал.
Той си играеше с чашата пред себе си и отказваше да я погледне в очите.
— Сега вече те разбирам, но сигурна ли си, че няма да бъде по-сигурно, по-безопасно и по-просто аз да ти дам парите, от които се нуждаеш? Само назаем, разбира се.
— Мат… — Тя се разсмя и изненаданият му поглед срещна нейния. — Страхувам се, че не си ме слушал. Трябва да се справя с това сама, както трябваше да се справя сама и предишния път. Не искам твоите пари. Но тогава имах нужда от помощта ти и ми се струва, че и този път ще имам нужда от нея. Пък и… — Сабрина му се ухили наперено — ако смяташ, че почтеният ти живот е бил скучен, направо не ми се иска да ти разказвам какъв беше моят. Държах се настрани от хората, винаги прилично, винаги с добри обноски и винаги вършех онова, което се очакваше от мен. Държах се толкова добре, че скъпият ми съпруг ме смята за тъпа и отегчителна.
В мига, когато думите излязоха от устата й, Сабрина осъзна какво беше направила и очите й се разшириха от ужас. Тя имаше личен кодекс на честта, който й казваше, че въпреки проблемите с Никълъс имаше неща, които трябваше да си останат само между съпруг и съпруга.
Мат се ухили до уши.
— Той все още не те познава много добре, нали?
— Подозирам, че започва да ме опознава.
Мат я огледа внимателно.
— И какво казва той за тези доста приятни за окото, но определено неприлични дрехи, които си облякла?
— Знаеш ли, това е странно — отвърна тя. — Очаквах от него да ми нареди да се преоблека веднага, но досега той не е казал нищо за дрехите ми, ако се изключат няколко комплимента.
Медисън повдигна въпросително вежди, но не каза нищо.
— Както и да е — тя скочи на крака и започна да обикаля каютата, — чувствам се прекрасно от това, че отново мога да ги нося.
Той се ухили.
— Преди да започнеш да се радваш твърде много на забранената си свобода, не мислиш ли, че ще трябва да си поговорим малко за тази работа със златото? Струва ми се, че Египет е адски голяма страна.
Сабрина застина на мястото си и се хвана за масата, за да запази равновесие. Детинският жест й беше необходим, за да възстанови ентусиазма си за търсене на златото.
— О, съмнявам се, че ще бъде чак толкова трудно. — Тя отиде до куфара си и коленичи до него. След това го отвори и започна да рови из пластовете дрехи. Най-накрая Сабрина измъкна победоносно писмото и го размаха пред Медисън. — Разбираш ли, Мат, ние имаме карта.
Тя отиде до него и сложи хартията върху масата.
— Погледни това. Всичко е написано тук, с всички подробности и указания.