Капитанът хвърли поглед на писмото и се намръщи.
— Но то е на френски.
— Разбира се, че е на френски. Написано е от един от офицерите, които са скрили златото. — Тя присви очи. — Не можеш ли да го прочетеш? Мислех, че майка ти е французойка.
— Разбира се, че мога да го прочета — отговори той. — Просто малко съм позабравил френския и това е всичко. Пък и винаги съм успявал да стигна където съм искал, без да се е налагало да разчитам на нещо написано върху парче хартия. — Той се ухили закачливо. — Особено пък на френски. Винаги ми се е струвало, че и най-невинната забележка на този език звучи толкова… толкова по-интимно.
— Мат! Ще бъдеш ли така любезен да останеш сериозен и да мислиш само за въпроса, който обсъждаме.
— Добре. — Той въздъхна възмутено. — Но мога да се сетя за една камара неща, които можем да вършим заедно и които са много по-интересни от разучаването на някакво старо писмо.
— Може и да са интересни, Мат — измърмори тя, без да обръща внимание на намека, който се криеше зад думите му, и гледаше внимателно страницата, която държеше, — но не са толкова доходни.
Като стоеше, Сабрина се наведе над писмото и главата й се изравни с главата на Медисън. Двамата се вгледаха внимателно в листа, като от време на време единият привличаше вниманието на другия към някой пасаж. Мат се съгласи със заключението на Сабрина, че в писмото се указваше вероятното местоположение на златото. След известно време тя се изправи и се протегна. Мат погледна нагоре към нея.
— И казваш, че не знаеш къде е първата страница?
— Нямам представа. Намерих само това.
— Е — каза бавно той, — както изглежда, остатъкът няма да ни бъде необходим. — Той се ухили. — Мисля, че сме напипали указанията за местоположението на кралски откуп в злато.
Сабрина се разсмя радостно.
— Мат, не съм се вълнувала толкова от години. Само като си помисля — цяло богатство в злато!
Откъм вратата се чу мрачен глас.
— Откривам, че не мога да мисля за нищо друго, скъпа.
Глава десета
— Ти никога ли не чукаш? — тросна му се Сабрина. Никълъс се усмихна мрачно от рамката на вратата.
— Мисля, че вече сме обсъждали този въпрос. Не забравяй, че това е моята каюта.
— Да, знам. — Тя му хвърли презрителен поглед. — Твоята каюта, твоята маса, твоите столове, твоето легло…
— Моята жена. — Студеният му глас я накара да потръпне, но той гледаше към Медисън. Мат се облегна небрежно в стола си. Цялото му поведение беше предизвикателно.
— Мисля, че всички много добре осъзнаваме тази връзка — каза остро капитанът.
— Отлично. Страхувах се, че някой може да е забравил. — Той огледа гневно Сабрина. — Би ли ми обяснила какво правиш тук с Медисън? Сама?
Сабрина се втренчи с раздразнение в него. Този човек наистина ли вярваше, че има нещо неприлично в това да бъде сама с Мат? Тя не му беше дала абсолютно никаква причина да не й вярва. А ревността вече не беше приемливо извинение за дразнещите му и обидни подозрения.
— Нямам намерение да ти обяснявам нищо. Не вярвам, че има нужда от обяснение. — Тя кимна към Мат. — Вярвам, че вече ти изясних достатъчно отношението си към Мат.
— О, така ли? — Медисън повдигна вежди. — И какво му каза?
Сабрина се намръщи и го погледна предупредително. След това се обърна към Никълъс.
— Казах ти точно какво изпитвам към него. Следователно не е необходимо да нахълтваш тук като някакъв ангел на отмъщението или като…
— Измамен съпруг? — подхвърли небрежно Медисън. Гневът на Никълъс беше толкова силен, че Сабрина си помисли, че би могла да го докосне. Тя никога не го беше виждала в такова състояние и усещаше, че той прави върховни усилия, за да се овладее. Гласът му беше твърд, зъбите — стиснати и тя усети някакво лошо предчувствие.
— Да, скъпа, ти ми обясни отлично чувствата си към този човек. Аз обаче не знам какви са неговите чувства към теб. И нещо повече, подозирам, че на него не може да му се има доверие в това отношение.
Погледът на Сабрина се спря първо върху Никълъс, а след това върху Мат. Медисън нямаше да приеме спокойно обидите на графа. Мат се изтегна в стола си.
— Това ми звучи, сякаш ме обвиняваш, че нямам чест. — Той провлачваше безгрижно думите, но в очите му гореше стоманен блясък.
Никълъс повдигна презрително вежди.
— Трябва да призная, че ме изненадваш. Не очаквах, че ще бъдеш толкова проницателен, че да разбереш смисъла на забележката ми.
— Никълъс! — Думите на Уайлдууд бяха възмутителни. Сабрина се страхуваше, че въпреки дългогодишното им приятелство Медисън нямаше да остави тази обида ненаказана. Стомахът й се сви. Приятел или не, Мат можеше да бъде много опасен.